— Къде е другият!? — грачи той и в този момент пада синята завеса, от перваза на прозореца тежко скача висок слаб човек с бяла изцапана престилка. Като сляп той върви срещу ротмистъра, бавно вдига два огромни пистолета на нивото на остъкленелите от болка очи. „Ай!“ — крещи Зойза.
Максим стоеше странешком и нямаше време да се обърне. Скочи с всички сили, но човекът все пак успя веднъж да натисне спусъците. Изстрелът опърли лицето на Максим, барутни сажди напълниха устата, но пръстите му вече се вкопчиха в белите ръкави и пистолетите изтропаха на пода. Човекът падна на колене, отпусна глава и когато Максим го пусна, бавно се повали настрани.
— Е, е, е — каза ротмистърът с непонятна интонация. — Тоя също го сложете тук — заповяда той на Панди. — А ти — обърна се към Зойза, — тичай долу и съобщи на командирите на секциите къде се намирам. Нека доложат какво става при тях.
Зойза тракна с токове и хукна към вратата.
— Чакай! Предай на Гаал да се качва тук… Стига си крещял, гадино! — изкрещя той на стенещия и леко го срита с ботуш в хълбока. — Е, безполезно е. Хилав боклук… Обискирай ги! — заповяда той на Панди. — И ги сложете в един ред. Тук, на пода. И тая също, седнала, виж я ти, в единственото кресло…
Максим се приближи до жената, внимателно я вдигна и я пренесе на леглото. В душата му беше мътно. Не това очакваше. Сега той сам не знаеше какво всъщност е очаквал — може би жълти, оголени от омраза зъби, злобен вой, схватка не на живот, а на смърт?… Не можеше с нищо да сравни усещанията си, но кой знае защо си спомни как веднъж застреля тахорг и как това страшно и безпощадно според слуховете животно, с пречупен гръбнак пропадна в огромната яма и тихо, жално заплака, нещо замърмори в агонията си, нещо почти членоразделно…
— Кандидат Сим! — кресна ротмистърът. — Заповядах на пода!
Той го гледаше със страшните си прозрачни очи, устните му бяха сгърчени като от паралич и Максим разбра, че не трябва да съди тук със своите мерки и да определя кое е правилно и кое не. Той още е чужд, още не познава тяхната омраза и тяхната любов… Вдигна жената и я положи до дебелака, който беше стрелял в коридора. Панди и вторият легионер с пъшкане старателно обръщаха джобовете на арестуваните. А те бяха в безсъзнание. И петимата.
Ротмистърът седна в креслото, хвърли на масата фуражката си, запали цигара и с пръст повика Максим. Максим се приближи и юнашки тракна с токове.
— Защо хвърли автомата? — тихо попита ротмистърът.
— Вие заповядахте да не стреляме.
— Господин ротмистър.
— Тъй вярно. Вие заповядахте да не стреляме, господин ротмистър.
Присвил очи, ротмистърът издухваше дима към тавана.
— Значи, ако бях заповядал да не говорите, ти щеше да си отхапеш езика?
Максим премълча. Разговорът не му харесваше, но той помнеше наставленията на Гай.
— Какъв е баща ти? — попита ротмистърът.
— Учен, господин ротмистър.
— Жив ли е?
— Тъй вярно, господин ротмистър.
Ротмистърът извади от устата си цигарата и погледна Максим.
— Къде е той?
Максим разбра, че се е изтървал. Трябваше да се измъква.
— Не знам, господин ротмистър. По-точно не помня.
— Обаче помниш, че е учен… А какво още помниш?
— Не зная, господин ротмистър. Помня много, но капрал Гаал предполага, че това е лъжлива памет.
В коридора се чуха бързи стъпки, в стаята влезе Гай и се изпъна пред ротмистъра.
— Заеми се с тези полутрупове, капрал — каза ротмистърът. — Белезниците ще стигнат ли? Гай през рамо погледна арестуваните.
— Ако разрешите, господин ротмистър, един чифт ще трябва да взема от втора секция.
— Действувай.
Гай тичешком излезе, а в коридора пак затропаха ботуши, появиха се командирите на секции и доложиха, че операцията се провежда успешно, арестувани са двама подозрителни, а живущите както винаги оказват активна помощ. Ротмистърът заповяда да приключват по-бързо, а след приключването да предадат в щаба паролата „Тамба“. Когато командирите излязоха, той запали нова цигара и известно време мълча, гледайки как легионерите свалят от рафтовете книги, прелистват ги и ги хвърлят на пода.
— Панди — тихо каза той, — заеми се с картините. Само с тази внимавай, да не я развалиш, ще я взема за мен…
После отново се обърна към Максим:
— Как я намираш?
Максим погледна. На картината имаше морски бряг, високо издигната водна безбрежност без хоризонт, полумрак и жена, излизаща от морето. Вятър. Прохлада. На жената й е студено.