— Хубава картина, господин ротмистър — каза Максим.
— Познаваш ли местността?
— Съвсем не. Това море никога не съм го виждал.
— А какво море си виждал?
— Съвсем друго, господин ротмистър. Но това е лъжлива памет.
— Глупости. Същото е било. Само че си го гледал не от бряг, а от мостик, и под теб е имало бяла палуба, а отзад на кърмата — още един мостик, малко по-нисък. А на брега е била не тая женска, а е стоял танк и ти си се целел под кулата… Знаеш ли, пале такова, какво значи отливка да удари под кулата? Массаракш… — изсъска той и смачка фаса върху масата.
— Не разбирам — студено каза Максим. — Никога през живота си по нищо не съм се целил.
— Откъде можеш да знаеш? Нали ти нищо не помниш, кандидат Сим!
— Помня, че не съм се целил.
— Господин ротмистър!
— Помня, че не съм се целил, господин ротмистър. И не разбирам за какво говорите.
Влезе Гай, съпроводен от двама кандидати. Те започнаха да слагат на арестуваните тежки белезници.
— А те също са хора… — неочаквано каза ротмистърът. — Имат жени, деца. Обичали са някого, някой ги е обичал…
Той говореше с явна подигравка, но Максим каза това, което мислеше:
— Да, господин ротмистър. Оказа се, че те също са хора.
— Не очакваше ли?
— Да, господин ротмистър.
С ъгълчето на окото си той видя, че Гай изплашено го гледа. Но беше му омръзнало до смърт да лъже и той добави:
— Мислех, че те наистина са изроди. Нещо като голи петнисти… животни.
— Ти си гол петнист глупак — тежко каза ротмистърът. — Селяндур. Да не си в гората? Тук те са като хора. Добри, мили хора, които при силно вълнение ужасно ги боли глава. А теб главичката не те ли боли при вълнение? — неочаквано попита той.
— Мен никога нищо не ме боли, господин ротмистър — отговори Максим. — А вас?
— Какво-о?
— Тонът ви е толкова раздразнен — каза Максим, — че помислих…
— Господин ротмистър! — с някакъв треперещ глас извика Гай. — Разрешете да доложа… Арестуваните дойдоха в съзнание.
Ротмистърът го погледна и се подсмихна.
— Не се вълнувай, капрал. Твоят приятел днес се показа истински легионер. Ако не беше той, ротмистър Чачу щеше да се търкаля сега с куршум в кратуната.
Той запали трета цигара, вдигна очи към тавана и пусна дебела струя дим.
— Ти имаш верен нюх, капрал. Аз още сега бих произвел този юнак в действителен редник. Массаракш, бих го произвел в офицер! Той има бригадирски похват, обожава да задава въпроси на офицерите… Но сега много добре те разбирам, капрал. Твоят рапорт имаше всички основания. Така че… засега ще почакаме с произвеждането му…
Той се изправи, с тежки стъпки заобиколи масата и спря пред Максим.
— Дори още няма да го произвеждаме в действителен редник. Той е добър боец, но още е сукалче… Ние ще се заемем с възпитанието му… Внимание! — изведнъж закрещя той. — Капрал Гаал, изведете арестуваните! Редник Панди и кандидат Сим, вземете моята картина и всичко хартиено тук! Отнесете ги в колата ми!
Той се обърна и излезе от стаята. Гай с укор погледна Максим, но нищо не каза. Легионерите вдигнаха задържаните, с ритници и тласъци ги изправяха на крака и ги водеха към вратата. Онези не се съпротивяваха. Бяха като от памук, олюляваха се, краката им се подгъваха. Дебелакът, който беше стрелял в коридора, високо стенеше и ругаеше шепнешком. Жената беззвучно мърдаше устни. Очите й странно светеха.
— Ей, Мак — каза Панди, — вземи онова одеяло, завий в него книжките, а ако не стигне, вземи и чаршафа. Като ги завържеш, мъкни всичко надолу, а аз ще взема картината… И да не забравиш автомата, глупава главо! За какво, мислиш, че се заяде с тебе господин ротмистърът! Хвърли автомата. Хич хвърля ли се автомат? Че и то в бой… Ама че си и ти…
— Прекрати разговорите, Панди — сърдито каза Гай, — взимай картината и тръгвай.
На вратата той се обърна към Максим, почука се с пръст по челото и изчезна. Чуваше се как Панди, слизайки по стълбата, с цяло гърло пее „Престани, мамичко“. Максим въздъхна, остави автомата на масата и се приближи до купчината книги, хвърлени на леглото и пода. Изведнъж осъзна, че тук никъде още не е виждал толкова много книги, освен може би в градската библиотека. В книжарниците, разбира се, имаше повече книги, но само по количество, не по заглавия.
Книгите бяха стари, с пожълтели страници, някои леко обгорени, а някои, за учудване на Максим, чувствително радиоактивни. Нямаше време да ги прегледа както трябва.