— Аз в никакъв случай не бих те поставил на този пост, не се полага на кандидат, но господин ротмистърът заповяда… Ти внимавай. Мак. Нещо не мога да го разбера господин ротмистъра… Или иска да те издигне по-бързо — ти много му хареса в операцията, вчера по време на обсъждането с командирите на секции той много говори за теб, ето и в заповедта те вписа… Или пък те проверява. Защо — не знам. Може би аз съм виновен с рапорта си, може би и ти с твоите разговори…
Той озадачено огледа Максим.
— Лъсни си пак ботушите, стегни колана и си сложи парадни ръкавици… ти пък нямаш, на кандидати не се полагат… Добре, тичай в интендантството, ама по-живо, след трийсет минути излизаме.
В интендантството Максим завари Панди, който сменяше счупената си кокарда.
— Гледай, капрал! — каза Панди, обръщайки се към интенданта и тупайки Максим по рамото. — Виждаш ли? Девети ден само, откак момчето е в Легиона — и вече благодарност получи. В камерата заедно с мен го туриха… Сигурно за бели ръкавички си дошъл? Дай му хубави ръкавици, капрал, той е заслужил. Момчето е герой!
Капралът недоволно замърмори, започна да рови по лавиците, затрупани с амуниции, хвърли на тезгяха пред Максим няколко чифта бели платнени ръкавици и пренебрежително каза:
— Герой!… Вие тук с шашардисаните сте герои. Разбира се, когато вътре всичко му е изгоряло от болка, само го вземеш и го пъхнеш в чувала. Тук и дядо ми ще бъде герой. Без ръце, без крака…
Панди се обиди.
— Дядо ти щеше без ум да бяга — каза той, — ако така му бяха изскочили с два пищова… Аз вече мислех — свърши господин ротмистърът…
— „Свърши, свърши“… — мърмореше капралът. — Като ви блъснат след половин година на южната граница, ще видим кой ще бяга без ум…
Когато излязоха от интендантството, Максим попита с възможно най-голяма почтителност (старото куче Панди много обичаше това):
— Господин Панди, защо тия дегенерати получават такива болки? И то всички наведнъж?
— От страх — отговори Панди, понижавайки глас за по-внушително. — Юродиви, разбираш ли? Чети повече, Мак. Има една такава брошура „Дегенератите, кои са те и откъде са се появили“. Прочети я, че какъвто глупак си сега, такъв и ще си останеш. Само с храброст далеч няма да стигнеш…
Той помълча малко.
— Ето, ние се вълнуваме например, ядосваме се или се изплашим, да речем — на нас от това нищо ни няма, само дето ще се поизпотим или, да речем, колената ще ни затреперят. А на тях организмът им е ненормален, изроден. Ако почнат да се сърдят на някого, или например се уплашат или въобще — веднага получават силни болки в главата и из цялото тяло. Разбра ли? По тази особеност ние ги познаваме и, разбира се, ги задържаме… арестуваме… А хубави са ръкавичките, таман са ми. Как мислиш?
— На мен са ми тесни, господин Панди — оплака се Максим. — Дайте да се сменим: вземете тия, а ми дайте вашите, те вече са отпуснати.
Панди беше много доволен. И Максим също беше много доволен. И изведнъж си спомни как Фанк се гърчеше в колата от болка… и как го задържаха патрулните легионери. Само че от какво може да се беше изплашил Фанк? Или на кого можеше да се ядоса толкова? Та той не се вълнуваше, спокойно караше колата, подсвиркваше, нещо много му се искаше… сигурно да запали цигара. Впрочем, той се обърна, видя патрулната кола… Или това беше после?… Да, той бързаше много, а онзи фургон преграждаше пътя… Може би от това се беше ядосал?
„Не, какви ги измислям? Малко ли пристъпи получават хората… А го задържаха за аварията, разбира се. Интересно обаче, кой беше той и къде ме караше. Би трябвало да намеря Фанк…“
Той лъсна ботушите си, приведе се в пълен ред пред голямото огледало, окачи на врата си автомата; отново се огледа и в този момент Гай заповяда „Строй се.“.
След като огледа придирчиво всички и провери знаенето на задълженията, Гай тичешком отиде да доложи в ротната канцелария. Докато го нямаше, легионерите поиграха на „сапун“, разказаха три истории от войнишкия живот, които Максим не разбра поради незнанието на някои специфични изрази; после другите се лепнаха за него с настояването да разкаже откъде се е взел толкова як — това беше станало привична шега в секцията — и го помолиха да свие на тръбички две монети за спомен. После от канцеларията излезе ротмистърът Чачу, съпроводен от Гай. Той също огледа придирчиво всички, отдалечи се, като каза на Гай:
— Води секцията, капрал — и секцията тръгна към щаба.