В щаба ротмистърът заповяда на действителния редник Панди и на кандидата Сим да го последват, а Гай отведе останалите. Влязоха в малка стаичка с плътно закрити прозорци, вмирисана от дима на пръчиците за пушене. В другия край имаше огромна маса, около нея бяха подредени трикраки столове, а на стената висеше картина, изобразяваща старинно сражение: коне, четинести брони, извадени трионовидни мечове и цяла гора от копия, приличащи на вили. На десетина крачки от масата и вдясно от вратата Максим видя желязна седалка с дупки. Единственият крак под седалката беше завинтен към пода с яки болтове.
— Застани по местата! — изкомандува ротмистърът, мина напред и седна до масата.
Панди грижливо изправи Максим отдясно зад желязната седалка, сам застана отляво и шепнешком изкомандува „Мирно!“. И двамата с Максим застинаха. Ротмистърът седеше, прехвърлил крак върху крак, пушеше и безразлично разглеждаше легионерите. Беше много безразличен и равнодушен, но Максим ясно чувствуваше, че ротмистърът най-внимателно наблюдава него и само него.
После вратата зад гърба на Панди се разтвори. Панди мигновено направи две крачки напред, крачка вдясно и кръгом наляво. Максим също се дръпна, но съобрази, че не стои на пътя и за него това не се отнася, и затова само повече опули очи. Все пак имаше в тази игра за възрастни нещо заразително, въпреки нейната примитивност и очевидна неуместност предвид бедственото положение на Обитаемия остров.
— Мирно! — кресна Панди.
Ротмистърът стана, угаси цигарата в пепелника и с леко тракане на токове поздрави идващите към масата — бригадира, някакъв непознат цивилен и бригадния адютант с дебела папка под мишница.
Панди постоя малко, сякаш в нерешителност, и със същите точни движения се върна на мястото си. Зад масата тихо разговаряха.
— Ще бъдеш ли днес на събранието, Чачу? — питаше бригадирът.
— Имам работа — отговори ротмистърът, като палеше нова цигара.
— Напразно се отказваш. Днес ще има диспут.
— Късно се сетихте. Аз вече се изказах по този повод.
— Не по най-добрия начин — меко го укори цивилният. — Освен това при промяна на обстоятелствата се променят мненията.
— При нас в Легиона не е така — сухо каза ротмистърът.
— Наистина, господа — с капризен глас произнесе бригадирът. — Дайте все пак да се срещнем днес в събранието…
— Чух, че са докарали пресни езерни гъби — без да престава да се рови в документите, съобщи адютантът.
— В собствен сок, а? Ротмистър! — подкрепи го цивилният.
— Не, господа — каза ротмистърът. — Аз си имам едно мнение и вече го изказах. А що се отнася до езерните гъби… — той добави нещо неразбираемо, цялата компания се разкиска, а ротмистър Чачу с доволно изражение се облегна назад. После адютантът престана да рови, наведе се към бригадира и нещо му прошепна. Бригадирът кимна. Адютантът седна и произнесе, обръщайки се като че ли към желязната седалка.
— Ноле Ренаду.
Панди бутна вратата, подаде се навън и гръмко повтори в коридора:
— Ноле Ренаду.
От коридора се чу шум и в стаята влезе възрастен, добре облечен, но някак смачкан и разрошен мъж. Краката му леко се преплитаха. Панди го хвана за лакътя и го сложи да седне на седалката. Вратата се затвори с щракане. Мъжът високо се изкашля, опря ръце в коленете си и гордо вдигна глава.
— Така-а… — провлачи бригадирът, разглеждайки документите, и изведнъж зачести със скоропоговорка. — Ноле Ренаду, петдесет и шест годишен, домовладелец, член на магистратурата… Така-а…
Цивилният се прозя, извади от джоба пъстро списание, сложи го на коленете си и започна да го прелиства.
— … задържан еди-кога си, еди-къде си… при обиска са иззети… така-а… Какво правехте в дом №8 на улицата на Тръбачите?
— Аз съм собственик на този дом — с достойнство каза Ренаду. — Съвещавах се със своя управител.
— Документите проверени ли са? — обърна се бригадирът към адютанта.
— Тъй вярно. Всичко е правилно.
— Така-а… — каза бригадирът. — Кажете, господин Ренаду, познавате ли някой от арестуваните?
— Не — каза Ренаду и енергично тръсна глава. — От къде на къде? Впрочем, фамилията на един… Кетшеф… Мисля, в къщата ми живее някакъв Кетшеф… Впрочем, не си спомням. Може би греша, а може би не в този дом. Имам още две къщи, едната от тях…
— Виноват — прекъсна го цивилният, без да вдига поглед от списанието. — А случайно не обърнахте ли внимание какво разговаряха останалите арестувани?