— Е-е-е… — провлачи Ренаду. — Да ви призная… там имате едни… е-е-е… насекоми… Та ние предимно за тях… Някакви нещо си шепнеха в ъгъла, но на мен, да си призная, не ми беше… Предпочитах да се занимая с насекомите, хе-хе!…
— Естествено — съгласи се бригадирът. — Е какво, ние не се извиняваме, господин Ренаду. Ето ви документите, свободен сте. Началник конвой! — повиши глас той.
Панди разтвори вратата и извика:
— Началник конвой, при бригадира!
— За никакви извинения не може да става дума — важно произнесе Ренаду. — Виновен съм само аз, никой друг… И дори не аз самият, а проклетата ми наследственост… Ще разрешите ли? — обърна се той към Максим, сочейки масата, на която лежаха документите.
— Седете — тихо каза Панди.
Влезе Гай. Бригадирът му предаде документите, заповяда да бъде върнато на господин Ренаду иззетото имущество — и господин Ренаду беше освободен.
— Раше Мусаи — каза адютантът на желязната седалка.
— Раше Мусаи — повтори Панди в отворената врата. Раше Мусаи се оказа мършав, съвсем измъчен човек, облечен в домашен халат и само с един чехъл. Едва успя да седне и бригадирът, цял почервенял, кресна:
— Значи криеш се, мерзавец такъв? — на което Раше Мусаи започна многословно и объркано да обяснява, че съвсем не се крие, че има болна жена и три деца, че не е плащал за квартирата си, че вече два пъти са го задържали и освобождавали, че работи в мебелната фабрика и в нищо не е виноват. И Максим вече очакваше, че този ще го освободят, когато бригадирът изведнъж стана и обяви, че Раше Мусаи, четиридесет и две годишен, женен, два пъти задържан, съгласно закона за профилактиката се осъжда на седем години. Приблизително минута Раше Мусаи осмисляше тази присъда, след което се разигра ужасна сцена. Нещастният мебелист плачеше, несвързано молеше за прошка, мъчеше се да падне на колене и продължи да вика и плаче, докато Панди го влачеше към коридора.
— Киви Попшу — каза адютантът.
През вратата наблъскаха як младеж с обезобразено от някаква кожна болест лице. Младежът се оказа крадец-рецидивист, беше хванат на местопрестъплението и се държеше едновременно и нагло, и подмазвачески. Ту молеше господа началниците да не го осъждат на страшна смърт, ту изведнъж истерично започваше да се киска, пускаше вицове и разказваше истории от живота си, които всеки път започваха еднакво: „Влизам веднъж в една къща…“ Не даваше на никого да проговори. Бригадирът след няколко неуспешни опита да попита нещо се облегна назад и възмутено погледна наляво и надясно. Ротмистър Чачу каза с равен глас:
— Кандидат Сим, затъкни му ченето.
Максим не знаеше как се затъква чене, затова просто хвана Киви Попшу за рамото и го тръсна. Челюстите на Попшу изтракаха, той си прехапа езика и млъкна. Тогава цивилният, който отдавна наблюдаваше с интерес арестувания, произнесе:
— Този ще го взема. Става.
— Прекрасно! — каза бригадирът и заповяда да върнат Киви Попшу в килията.
Когато изведоха младежа, адютантът каза:
— Това беше всичката помия. Сега почва групата.
— Почнете направо от ръководителя — посъветва ги цивилният. — Как се казваше — Кетшеф ли?
Адютантът погледна в папката и каза към желязната седалка:
— Гел Кетшеф.
Въведоха познат — човека с бялата престилка. Беше с белезници и затова държеше ръцете си неестествено протегнати напред. Очите му бяха червени, лицето — подпухнало. Седна и се загледа в картината над главата на бригадира.
— Вие се казвате Гел Кетшеф? — попита бригадирът.
— Да.
— Зъболекар?
— Бях.
— В какви отношения се намирате със зъболекаря Гобби?
— Купих неговата практика.
— Защо тогава не практикувате?
— Продадох кабинета.
— Защо?
— Поради затруднения — каза Кетшеф.
— В какви отношения се намирате с Орди Тадер?
— Тя е моя жена.
— Имате ли деца?
— Имах. Син.
— Къде е той сега?
— Не знам.
— С какво се занимавахте през войната?
— Воювах.
— Защо решихте да се заемете с противодържавна дейност?
— Защото в историята на света не е имало по-отвратителна държава — каза Кетшеф. — Защото обичах жена си и детето си. Защото убихте моите приятели и развратихте моя народ. Защото винаги съм ви ненавиждал. Достатъчно ли е?
— Достатъчно — спокойно каза бригадирът. — Повече от достатъчно. Кажете по-добре колко ви плащат хонтийците? Или на вас ви плаща Пандея?