Човекът с бялата престилка се засмя. Страшен смях беше — като на мъртвец.
— Приключвайте тази комедия, бригадир — каза той. — За какво ви е всичко това?
— Вие ли сте ръководител на групата?
— Да. Бях.
— Кого от членовете на организацията можете да назовете?
— Никого.
— Сигурен ли сте? — изведнъж попита цивилният.
— Да.
— Виждате ли, Кетшеф — меко каза цивилният, — вие се намирате в крайно тежко положение. Ние знаем за групата ви всичко. Ние знаем някои работи дори за връзките на вашата група. Би трябвало да разбирате, че тази информация сме получили от някакво лице, и сега само от вас зависи как ще се казва това лице — Кетшеф или другояче…
Кетшеф мълчеше с наведена глава.
— Вие! — кресна ротмистър Чачу. — Вие, бивш кадрови офицер! Разбирате ли какво ви се предлага? Не живота, массаракш! Честта!
Кетшеф отново се засмя, закашля се, но нищо не каза. Максим чувствуваше, че този човек от нищо не се бои — нито от смърт, нито от позор. Той вече е надживял всичко. Вече се смята за мъртъв и опозорен… Бригадирът сви рамене, стана и обяви, че Гел Кетшеф, петдесетгодишен, женен, зъболекар, въз основа на закона за охрана на общественото здраве се осъжда на унищожаване. Срок за изпълнение на присъдата — четиридесет и осем часа. Присъдата може да бъде заменена в случай, че осъденият се съгласи да даде показания.
Когато изведоха Кетшеф, бригадирът недоволно каза на цивилния.
— Не те разбирам. Според мен той разговаряше много охотно. Типичен бъбривец — според вашата собствена класификация. Не разбирам…
Цивилният се засмя:
— Точно затова, приятелю, ти все още командуваш бригада, а аз… аз съм си при себе си.
— Все едно — обидено каза бригадирът. — Ръководител на група… склонен към философствуване… Не разбирам.
— Приятелю — каза цивилният, — ти виждал ли си някога философствуващ мъртвец?
— А, глупости.
— И все пак?
— Да не би ти да си виждал? — попита бригадирът.
— Да, току-що — тежко каза цивилният. — И забележи, не за пръв път… „Аз съм жив, той е мъртъв — за какво да разговаряме?“ Нали така беше писал Верблибен?…
Ротмистър Чачу изведнъж се изправи, приближи се плътно до Максим и изсъска в лицето му отдолу нагоре:
— Как стоиш, кандидат? Къде гледаш? Миррно! Погледа напред! Не върти очи!
Няколко секунди той, дишайки шумно, разглеждаше Максим — зениците му бясно се разширяваха и свиваха — после се върна на мястото си и запали цигара.
— Така — каза адютантът. — Останаха Орди Тадер, Мемо Грамену и още двама, които отказаха да съобщят имената си.
— Дайте от тях и да започнем — предложи цивилният.
— Номер седемдесет и три — тринадесет — каза адютантът.
Номер седемдесет и три — тринадесет влезе и седна на табуретката. Също имаше белезници, въпреки че едната му ръка беше протеза — сух, жилест човек с болезнено пълни и подпухнали от прехапване устни.
— Името ви? — попита бригадирът.
— Кое точно? — весело попита едноръкият.
Максим дори трепна: беше сигурен, че едноръкият ще мълчи.
— Много ли имате? Тогава кажете истинското.
— Понастоящем името ми е седемдесет и три — тринадесет.
— Така-а… Какво правехте в квартирата на Кетшеф?
— Лежах в безсъзнание. За ваше сведение, това ми се удава много добре. Искате ли да ви покажа?
— Не си правете труд — каза цивилният. Беше много зъл. — Това умение ще ви потрябва по-нататък.
Едноръкият изведнъж се разсмя. Смееше се гръмко и звънко, като младеж, и Максим с ужас разбра, че той се смее искрено. Хората зад масата мълчаливо, като вкаменени, слушаха този смях.
— Массаракш! — каза най-сетне едноръкият, бършейки с рамо сълзите си. — Ама че заплаха!… Впрочем, вие сте още млад… Вашата работа трябва да се върши по възможност сухо, чиновнически — за пари. Това прави на подследствения огромно впечатление. Ужасно е, когато те изтезава не враг, а чиновник. Ето, вижте лявата ми ръка. Отрязаха ми я за три сеанса специалистите на негово императорско величество и всеки акт се съпровождаше с обширна преписка… Палачите вършеха тежка, неблагодарна работа, беше им скучно, те режеха ръката ми и псуваха нищожните си заплати. И мен ме беше страх. Само с огромно усилие на волята се удържах от празно дрънкане тогава. А сега… Та аз виждам как ме ненавиждате. Вие мен, аз вас. Прекрасно! Но вие ме ненавиждате по-малко от двадесет години, а аз вас — повече от тридесет. Вие тогава още сте ходил прав под масата и сте изтезавал котки…