— Какво си се умислил? — игриво попита Гай. — Мъчно ти е, че Рада я няма, нали? Тук не ти провървя, братле, днеска тя е дневна смяна.
Мак слабо се усмихна и се зае с втория ботуш.
— Как така — няма я? — разсеяно каза той. — Ти мен не можеш да ме излъжеш… — Той отново замря. — Гай, винаги си ми казвал, че те работят за пари…
— Кой? Дегенератите?
— Да. Ти често си казвал това — и на мен, и на момчетата… Платени агенти на хонтийците… И ротмистърът през цялото време все това повтаря, всеки ден едно и също…
— Че как иначе? — попита Гай. Той реши, че Мак отново почва разговора за еднообразието. — Чуден си, Мак. Откъде могат да ни се появят нови думи, след като всичко остава постарому? Дегенератите си остават дегенерати. Както са получавали пари от врага, така получават и досега. Миналата година например заловихме една компания близо до града — цялото им мазе беше натъпкано с чували пари. Откъде честният човек може да има толкова пари? Те не бяха промишленици, банкери…
Мак акуратно постави ботушите до стената, стана и започна да си разкопчава комбинезона.
— Гай — каза той, — случвало ли ти се е да ти говорят за някого нещо, а ти гледаш този някой и чувствуваш: не е възможно? Грешка има. Бъркат нещо…
— Случвало ми се е… — Каза Гай и се намръщи. — Но ако ти говориш за дегенератите…
— Да, именно за тях. Днес ги гледах. Това са хора като хора, различни, и по-добри, и по-лоши, и съвсем не са зверове, както си мислех… Чакай, не ме прекъсвай. И не знам дали принасят вреда или не… тоест, съдейки по всичко, принасят, но аз не вярвам, че го правят за пари.
— Как така не вярваш? — каза Гай и още повече сви вежди. — Е, да допуснем, че на мен не ми вярваш, аз съм човек малък. Е, а на господин ротмистъра? А на бригадира?
Максим хвърли комбинезона, доближи се до прозореца и започна да гледа към улицата, притиснал чело до прозореца и хванал рамката с две ръце.
— А ако те грешат? — каза той най-сетне.
— Грешат… — с недоумение повтори Гай. — Кой да греши? Господин бригадирът? Ама че си чудак…
— Е, добре! — каза Максим и се обърна. — Не за него говорим сега. Говорим за дегенератите. Да вземем например теб. Ти нали ще умреш за делото си?
— Ще умра — каза Гай. — И ти ще умреш.
— Правилно! Ще умрем. Но ще умрем за делото, а не за легионерската дажба и не за пари, нали? Ако ще да ми дадат хиляда милиона от вашите хартийки, заради това не бих се съгласил да отида на смърт! Нима ти би се съгласил?
— Не, разбира се — каза Гай. „Чудак, вечно нещо ще измисли…“
— Е?
— Какво „е“?
— Е как така! — нетърпеливо каза Мак. — Ти за пари не си съгласен да умираш. Аз за пари не съм съгласен да умирам. А дегенератите значи са съгласни? Ама че глупост!
— Ами че те са дегенерати! — проникновено каза Гай. — Затова са дегенерати! За тях парите са по-скъпо от всичко, за тях няма нищо свято. Нищо не им струва да удушат дете например — имало е такива случаи… Ти разбери: ако човек се мъчи да унищожи системата ПБЗ, това човек ли е? Това е хладнокръвен убиец!
— Не знам, не знам — каза Мак. — Ето, днес ги разпитваха. Ако бяха назовали съучастниците си, можеха да останат живи, щяха да се отърват с каторга… А те не ги назоваха! Значи техните съучастници са им по-скъпи от парите? По-скъпи от живота?
— Това не се знае — възрази Гай. — Те по закон всички са осъдени на смърт без всякакъв съд — нали сам видя как ги съдят?
Той гледаше Мак и виждаше, че приятелят му се колебае, объркан е. Добро сърце има, зелен е още, не разбира, че жестокостта спрямо врага е неизбежна. Да треснеш с юмрук по масата, да му креснеш да мълчи, да не дрънка глупости, да слуша по-старшите, докато не се научи сам да се оправя… Но нали Мак не е някой си необразован селяндур, на него трябва само да му обясниш както следва, и той ще разбере…
— Не! — упорито каза Мак. — Не можеш да мразиш за пари. А те ни ненавиждат… така ни ненавиждат, аз дори не знаех, че хора могат така да ненавиждат. Ти ги мразиш по-малко, отколкото те теб. И аз бих искал да знам — за какво?
— Слушай — каза Гай. — Ще ти обясня още веднъж. Първо — те са дегенерати. Те въобще ненавиждат всички нормални хора. Те по природа са злобни като плъхове. И второ, ние им пречим! На тях им се иска да си свършат работата, да си получат париците и да си гледат кефа. А ние им казваме: стоп! Ръцете зад тила! Какво, да не искаш да ни обичат за това, а?