Човекът в храстите не си отиваше, пронизваше гърба с недоброжелателен поглед. Това беше неприятно, но трябваше да се привиква. Отсега нататък винаги ще бъде така. Обитаемият остров се опълчи срещу него, стреляше по него, следеше го, не му вярваше. Максим задряма. В последно време той често задрямваше в неподходящи моменти. Заспиваше, събуждаше се, пак заспиваше. Не се опитваше да се бори с това: така искаше организмът, а той си знае най-добре. Това ще мине, само не бива да се съпротивлява.
Прошумоляха стъпки и съпровождащият каза:
— Вървете след мен.
Максим стана, без да вади ръце от джобовете си, и тръгна след него, гледайки краката му в меки мокри ботуши. Навлязоха в гората и започнаха да обикалят, описвайки сложни криви, постепенно приближавайки се до някакво жилище, до което, ако се вървеше направо от полянката, беше съвсем близо. После съпровождащият реши, че достатъчно е объркал Максим и тръгна направо през повалените дървета, но като човек от града той вдигаше толкова шум и трясък, че Максим дори престана да чува стъпките на онзи, който се прокрадваше след тях.
Когато повалените дървета свършиха, Максим видя полянка и кипната дървена къща със заковани прозорци. Полянката беше обрасла с висока трева, но Максим виждаше, че тук са минавали хора — и съвсем скоро, и отдавна. Бяха минавали внимателно, стараейки се всеки път да стигнат до къщата по друг път. Съпровождащият отвори скърцащата врата и двамата влязоха в тъмния задушен пруст. Човекът, който беше, вървял след тях, остана отвън. Съпровождащият с мъка отвори капака на мазето и каза:
— Елате, по-внимателно…
От тъмното той не виждаше добре. Максим слезе по дървената стълба.
В мазето беше тъмно, сухо, имаше хора; те седяха около дървената маса и смешно се пулеха, опитвайки се да видят Максим. Миришеше на току-що загасена свещ. Изглежда не искаха Максим да види лицата им. Той позна само двама: Орди, дъщерята на старата Илли Тадер, и дебелия Мемо Грамену, който седеше досами стълбата с картечница на коленете. Горе тежко изгърмя капакът на мазето и някой каза:
— Кой сте вие? Разкажете ни за себе си.
— Мога ли да седна?
— Да, разбира се. Елате насам, към моя глас. Ще стигнете до пейка.
Максим седна до масата и огледа съседите си. Освен него около нея имаше още четирима. Отдясно седеше Орди, а говореше набитият широкоплещест човек отсреща. Той неприятно приличаше на ротмистър Чачу.
— Разказвайте! — повтори той.
Максим въздъхна. Никак не му се искаше да започва запознанство с лъжа, но нямаше начин.
— Не помня своето минало, — каза той. — Казват, че съм планинец. Може би. Не помня… Казвам се Максим, по фамилия Камерер. В Легиона ме наричаха Мак Сим. Помня се от момента, когато ме задържаха в гората при Синята Змия…
С лъжата беше приключено и по-нататък тръгна по-лесно. Той разказваше, като се стараеше да бъде кратък и в същото време да не пропусне това, което му се струваше важно.
— … Отведох ги колкото може по-навътре в кариерата, заповядах им да бягат и, без да бързам, се върнах. Тогава ротмистърът ме разстреля. През нощта дойдох на себе си, измъкнах се от кариерата и скоро допълзях до някакво пасбище. През деня се криех в храстите и спях, а през нощта се промъквах до кравите и пиех мляко. След няколко дни ми стана по-добре. Взех от пастирите някакви парцали, добрах се до село Патици и намерих там Илли Тадер. Останалото е известно.
Известно време всички мълчаха. После човекът, който приличаше на селянин и имаше дълга до раменете коса, каза:
— Не разбирам как така не си помни предишния живот. Струва ми се, че не може такова нещо. Нека Доктора каже.
— Възможно е — кратко каза Доктора. Беше слаб, измъчен и въртеше лула в ръцете си. Изглежда, много му се пушеше.
— Защо не избягахте заедно с осъдените? — попита широкоплещестият.
— Там беше останал Гай — каза Максим. — Надявах се, че Гай ще дойде с мен…
Той замълча, спомняйки си бледото отчаяно лице на Гай, и страшните очи на ротмистъра, и горещите удари в гърдите, и усещането за безсилие и обида.
— Това беше глупаво, разбира се, — каза той. — Но тогава аз още не разбирах.
— Участвувал ли сте в операции? — попита отзад дебелият Мемо.
— Вече разказвах.
— Повторете!
— Участвувал съм в една операция, когато бяха задържани Кетшеф, Орди, вие и още двама, които отказаха да съобщят имената си. Единият имаше протеза.
— Как си обяснявахте тази прибързаност на вашия ротмистър? За да получи право на изпитание с кръв, кандидатът трябва да е участвувал поне в три операции.