— Не знам. Знам само, че той ми нямаше доверие. Сам не разбирам защо ме прати да разстрелвам…
— А защо той всъщност стреля по вас?
— Мисля, че се изплаши. Аз исках да му отнема пистолета…
— Не разбирам — каза дългокосият. — Е, не ви се е доверявал. Е, за проверка ви пратил да екзекутирате…
— Почакайте, Горски — каза Мемо. — Всичко това са разговори, празни приказки. Докторе, на ваше място аз бих го прегледал. Нещо не вярвам много на тая история с ротмистъра…
— Аз не мога да преглеждам на тъмно! — раздразнено каза Доктора.
— А вие запалете светлина — посъветва ги Максим. — Аз все едно ви виждам.
Настъпи мълчание.
— Как така ни виждате? — попита широкоплещестият.
Максим сви рамене:
— Виждам ви.
— Що за глупост? — каза Мемо. — Е добре, какво правя сега, щом ме виждате?
Максим се обърна.
— Насочил сте към мен — тоест на вас ви се струва, че към мен, а всъщност към Доктора — лека картечница. Вие сте Мемо Грамену, аз ви познавам. На дясната ви буза има драскотина, преди я нямаше.
— Нокталопия — промърмори Доктора. — Дайте да запалим светлина. Глупаво е. Той ни вижда, а ние него — не.
— Да — каза Мемо. — Разбира се, че е глупаво. Оттук той или ще излезе наш, или няма да излезе изобщо.
— Позволете… — Максим протегна ръка, взе от Доктора кибрита и запали свещта.
Всички присвиха очи, закривайки се от светлината. Доктора веднага запали лулата си и каза:
— Събличайте се.
Максим смъкна брезентовата блуза. Всички се втренчиха в гърдите му. Доктора излезе иззад масата, приближи се до него и започна да го върти на различни страни, като го опипваше със здравите си студени пръсти. Беше тихо. После дългокосият каза с някакво съжаление:
— Красиво момче. Синът ми беше… също…
Никой не му отговори; той тежко се изправи, порови се в ъгъла, с усилие измъкна и сложи на масата голяма плетена дамаджана. После извади три чаши.
— Можем да пием поред. Ако пък някой иска да хапне, сирене ще се намери. И хляб също…
— Почакайте, Горски — раздразнено каза широкоплещестият. — Отместете дамаджаната си, нищо не виждам… Е, Докторе?
Доктора още веднъж опипа Максим със студени пръсти, обви се в дим и седна на мястото си.
— Я ми налейте, Горски, — каза той. — В такива обстоятелства човек трябва да пийне нещо… Обличайте се — обърна се той към Максим. — И не се хилете като риба-плашило. Ще трябва да ви задам няколко въпроса.
Максим се облече. Доктора отпи от чашата, намръщи се и попита:
— Кога, казвате, че са стреляли във вас?
— Преди четиридесет и седем дни.
— С какво, казвате, че са стреляли?
— С пистолет. Армейски пистолет.
Доктора пак отпи, пак се намръщи и произнесе, обръщайки се към широкоплещестия:
— Залагам си главата, че в този юначага действително са стреляли с армейски пистолет, при това от много близко разстояние, но не преди четиридесет и седем дни, а най-малко преди сто четиридесет и седем… Къде са куршумите? — изведнъж попита той Максим.
— Те излязоха и аз ги изхвърлих.
— Слушайте, как ви беше… Мак! Вие лъжете. Признайте си как е станало това?
Максим леко захапа долната си устна.
— Казвам ви истината. Вие просто не знаете колко бързо у нас зарастват раните. Аз не лъжа.
Той помълча.
— Впрочем, лесно е да ме проверите. Порежете ми ръката. Ако раната не е дълбока, тя ще зарасне за десет-петнадесет минути.
— Това е истина — каза Орди. Тя заговори за пръв път за цялото това време. — Това го видях сама. Той белеше картофи и си поряза пръста. След половин час беше останал само бял белег, а на другия ден изобщо вече нямаше нищо. Мисля, че той наистина е планинец. Гел разказваше за древната планинска медицина — те са умеели да лекуват раните със заклинания.
— Ах, планинската медицина… — каза Доктора и отново се обви в облак дим. — Е, добре, да допуснем. Наистина, порязаният пръст е едно, а седем куршума от упор — съвсем друго, но да допуснем… Това, че раните са зараснали толкова бързо, не е най-чудното. Бих искал да ми се обясни друго. В младежа има седем дупки. И ако тези дупки бяха наистина от пистолетни куршуми, то най-малко четири от тях — забележете, всяка поотделно! — биха били смъртоносни.
Горски възкликна „ох“ и молитвено оплете ръце.