Доктора млъкна, хвана чашата и на един дъх я изпразни. После яростно започна да дърпа от лулата си, лицето му се кривеше.
— Да-а, а си живеехме преди… — с тъга каза Горски. — Гадове — добави той след кратко мълчание.
— Безсмислено е да му разказвате това — изведнъж каза Мемо. — Та той не знае какво е това. Не може да си представи какво значи всеки ден да чакаш поредния сеанс…
— Добре — каза широкоплещестият. — Щом няма представа, значи няма смисъл да се говори. Птица се изказа за него. Кой друг е „за“ или „против“?
Горски отвори уста, но Орди го изпревари:
— Искам да обясня защо съм „за“. Първо, аз му вярвам. Това вече го казах и може би не е толкова важно, засяга само мен. Но този човек притежава способности, които могат да бъдат полезни за всички. Той умее да лекува не само свои, но и чужди рани… Много по-добре от вас, Докторе, не искам да ви обидя, но…
— Какъв доктор съм аз? — каза Доктора. — Така, съдебна медицина…
— Но това още не е всичко, — продължи Орди. — Той умее да премахва болката.
— Как така? — попита Горски.
— Не знам как прави това. Масажира слепоочията, шепне нещо и болката минава. Мен два пъти ме хвана, когато бях у майка си, и двата пъти той ми помогна. Първия път не особено, но все пак не загубих съзнание както обикновено. А вторият път съвсем нямаше болки…
И веднага всичко се промени. Току-що бяха съдии, току-що решаваха, както им се струваше, въпроса за неговия живот или смърт, и ето че съдиите изчезнаха, останаха измъчени обречени хора, които изведнъж почувствуваха надежда. Гледаха го, сякаш очакваха, че той още сега, незабавно ще унищожи този кошмар, който ги терзаеше ежеминутно, всеки ден и всяка нощ много години подред… „Е, какво… — помисли си Максим, — тук поне ще бъда нужен, за да лекувам, а не за да убивам…“ Но кой знае защо тази мисъл не му достави никакво удовлетворение. „Кулите — помисли си той. — Каква гадост… Как може да се измисли такова нещо? Трябва да бъдеш садист, за да го измислиш…“
— Вие наистина ли умеете? — попита Доктора.
— Какво?
— Да премахвате болката…
— Да премахвам… Да.
— Как?
— Не мога да ви обясня. На мен не ми стигат думи, а на вас — знания… Но не разбирам: нима нямате лекарства, някакви болкоуспокояващи препарати?
— За това не помагат никакви лекарства… Освен в смъртоносна доза.
— Слушайте — каза Максим, — аз, разбира се, съм готов да премахвам болката… ще се постарая… Но това не е изход! Трябва да се търси масово средство… Имате ли химици?
— Ние имаме всичко — каза широкоплещестият. — Но тази задача не се решава, Мак. Ако имаше решение, държавният прокурор нямаше да се измъчва от болки като нас. Ако не друг, той щеше да си намери лекарство. А сега преди всеки редовен сеанс той се напива и кисне в гореща вана.
— Нима държавният прокурор е дегенерат? — озадачено попита Максим.
— Според слуховете — сухо каза широкоплещестият. — Но ние се отвлякохме. Птица, ти приключи ли? Иска ли някой да каже още нещо?
— Чакай, Генерал — каза Горски. — Че то какво излиза? Че то излиза, че той е наш благодетел, а? Ти и на мен ли можеш да ми премахнеш болките?… Че такъв човек цена няма, аз него от мазето няма да го пусна! Ами че аз, прощавайте, такива болки имам, че не се трае… А може би той и хапчета ще ни измисли? Нали ще измислиш, а?… Не, господа приятели, мои, такъв човек трябва да се пази…
— Тоест ти си „за“ — каза Генерал.
— Тоест, аз съм толкова „за“, че само да посмее да го пипне някой!…
— Ясно. Вие, Докторе?
— Аз щях да съм „за“ и без това — промърмори Доктора, като пухтеше с лулата. — Моето впечатление е същото, както и на Птица. Засега той още не е наш, но ще стане. Иначе не може. За ония във всеки случай не подхожда. Прекалено е умен.