— Новият план дава следните преимущества — говореше Генерала. — Първо, по това време нас не ни очакват. Преимуществото на внезапността. Второ, предишният план е разработен отдавна и доста голяма е опасността, че е известен на противника. Сега ние го изпреварваме. Вероятността за успех се увеличава.
Зеления през цялото време кимаше одобрително. Хищното му лице светеше със злорадо удоволствие, ловките дълги пръсти се свиваха и разпущаха. Той много обичаше всякакви неочаквани събития — беше човек на риска. Миналото му беше тъмно. Крадец и аферист, отгледан от крадци, възпитан от крадци; беше лежал в затвора, откъдето избягал нагло и неочаквано, както и всичко, което правеше; опитвал се да се върне към кражбите, но времената се променили, старите приятелчета не искали да търпят дегенерат между тях, искали да го предадат, но той се изтръгнал и отново избягал, крил се по селата, докато го намерил покойният Гел Кетшеф. Зеления беше умен фантазьор, смяташе, че земята е плоска, а небето твърдо, и именно поради това свое невежество, подклаждано от буйната фантазия, беше може би единственият човек на Обитаемия остров, който като че ли подозираше в Максим не планинец („Виждал съм ги аз тези планинци, всякакви съм ги виждал“), не странна игра на природата („Ние по природа всички сме еднакви, ако ще в затвора, ако ще на свобода“), а направо пришълец от невъзможни места, иззад небесната твърдина например. Той никога не казваше това открито пред Максим, но правеше намеци и се отнасяше към него с почитание, преминаващо в подмазване. „Ти ще ни станеш главен — говореше той — и аз тогава под теб ще се разгърна…“ Как и накъде възнамеряваше да се разгръща, беше съвършено неясно, само едно беше ясно: че Зеления много обича всякакви рисковани авантюри и не може да търпи никаква работа. И друго не се харесваше в него на Максим: дивата му първобитна жестокост.
Това беше същата петниста маймуна, само че опитомена и насъскана срещу панцерните вълци.
— Това не ми харесва — мрачно каза Мемо. — Това е авантюра. Без подготовка, без проверка… Не, това не ми харесва.
На него никога нищо не му се харесваше, на този Мемо Грамену по прякор Копито на Смъртта. Никога нищо не го удовлетворяваше и винаги от нещо се страхуваше. Криеха миналото му, защото в съпротивата той отначало заемал твърде висок пост. После веднъж попаднал в лапите на жандармерията и останал жив само по чудо: осакатен от мъченията, бил измъкнат от съседите си по килия, които организирали бягство. След това по законите на съпротивата бил изключен от щаба, въпреки че не предизвиквал никакви подозрения. Бил назначен за помощник на Гел Кетшеф, два пъти участвувал в нападения срещу кули, лично унищожил няколко патрулни коли, проследил и собственоръчно застрелял командира на една от бригадите на Легиона, имаше известност като човек с фантастична смелост и отличен картечар. Вече се готвели да го направят ръководител на група в някакво градче на югозапад, но точно тогава групата на Гел била заловена. Както и преди, Копитото не беше под подозрение, дори го назначиха за ръководител на нова група, но изглежда през цялото време той чувствуваше, че го гледат накриво и това беше напълно възможно: в съпротивата не обичаха хора, на които прекалено много им върви. Беше мълчалив, придирчив, добре познаваше науката на конспирацията и изискваше безусловно изпълнение на всичките й правила, дори и най-незначителните. На общи теми никога с никого не разговаряше, занимаваше се само с работите на групата и успя да я снабди с всичко: и с оръжие, и с продукти, и с пари, и с добра мрежа от явки, и дори с мотоциклет. Към Максим се отнасяше без особена любов. Това се чувствуваше и Максим не знаеше защо, а не му се искаше да пита: Мемо не беше от онези, с които е приятно да откровеничиш. Може би работата беше там, че Максим единствен чувствуваше вечния му страх — на останалите не можеше и да им дойде на ум, че мрачното Копито на Смъртта, разговарящ на равна нога с които и да е представители на щаба, един от създателите на съпротивата, може да се бои от нещо.
— Не разбирам подбудите на щаба — продължаваше Мемо, размазвайки с отвращение по шията си нова порция репелент. — Знам този план едва ли не от сто години. Сто пъти искаха да го пробват и сто пъти се отказваха, защото това е почти сигурна смърт. Докато няма излъчване, ние все още имаме шанс в случай на неуспех поне да се измъкнем и да се опитаме да ударим на друго място. — А тук — една грешка, и с всички ни е свършено. Странно, че в щаба не разбират такива елементарни неща.