Максим повече не искаше да спори и изобщо да разговаря на тази тема. Започна да разпитва как живеят, къде работи Рада, защо не е почнала да учи, как е чичото, как са съседите… Рада се оживи, започна да разказва, после се сепна, събра мръсните съдове и отиде в кухнята. Гай се почеса с две ръце, погледна към тъмния прозорец, после се реши и започна сериозен мъжки разговор.
— Ние те обичаме — каза той. — И аз, и Рада, макар че си човек неспокоен и всичко заради теб ни тръгна не както трябва. Но виждаш нали в какво е работата: Рада не просто се отнася добре към теб, не те обича просто така, разбираш ли, а… как да ти кажа… е, ти разбираш… харесваш й, през цялото време все плачеше за теб, а първата седмица дори се разболя. Тя е хубаво момиче, домакиня, много мъже я заглеждат, и нищо чудно… Не знам как ти се отнасяш към нея, но знаеш ли какво ще те посъветвам? Остави тия глупости, не са за теб, не са за твоя акъл, сам ще загинеш и на много невинни хора ще объркаш живота… Умряла работа е това. По-добре си върви обратно в планините, намери своите, ако с главата не си спомниш, сърцето ще ти подскаже къде ти е родината… Там никой няма да те търси, ще се устроиш, ще заживееш — ела тогава пак, вземи Рада и всичко ще бъде чудесно. А може би ние дотогава и с хонтийците ще свършим, Пандея ще я притиснем по-здраво, ще настъпи най-после мир и ще заживеем като хора…
Максим го слушаше и си мислеше, че ако наистина беше планинец, навярно така и щеше да постъпи: ще се върне в родината си и тихичко ще заживее с младата си жена, ще забрави за всички тези ужаси, за сложностите. Не, нямаше да забрави за тях, а щеше да организира такава отбрана, че чиновниците на Творците да не смеят да си покажат носа там; а ако се появят легионери, ще се бие пред родния праг до последния дъх… „Само че аз не съм планинец. Нямам какво да правя в планините, моята работа е тук, и аз нямам намерение да търпя всичко това… Рада? Е какво, Рада… Ако наистина ме обича, ще разбере, ще трябва да разбере… не искам да мисля за това сега, не искам да обичам, не е време за любов…“
Той се замисли и не веднага осъзна, че в дома нещо се е променило. Някой ходеше в коридора, някой шепнешком разговаряше зад стената. Изведнъж от коридора се чу шум, Рада отчаяно извика:
— Мак!… — и млъкна, сякаш й бяха запушили устата.
Той скочи и се хвърли към прозореца, но вратата се разтвори и на прага се появи смъртно бледата Рада. Разнесе се познатата казармена миризма, затропаха, без да се прикриват повече, подковани ботуши, Рада беше блъсната вътре и след нея нахлуха хора с черни комбинезони, Панди с озверяло лице насочи към него автомат, а ротмистър Чачу, хитър както винаги и умен както винаги, стоеше до Рада, държеше я за рамото и опираше в нея дулото на пистолета.
— Не мърдай! — кресна той. — Ако мръднеш — стрелям!
Максим замря. Нищо не можеше да направи, трябваха му най-малко две десети от секундата, може би една и половина, но на този убиец му стигаше и една…
— Ръцете напред! — гракна Чачу. — Капрал, белезници! Двойни! По-живо, массаракш!
Панди, когото Максим на занятията неведнъж беше хвърлял през рамо, много внимателно се приближи, като откачаше от колана си тежка верига. Зверското изражение на лицето му се смени със загриженост.
— Ти внимавай — каза той на Максим. — Ако нещо, ротмистърът веднага ще… такова… любовта ти, де…
Той заключи стоманените гривни на ръцете на Максим, приклекна и скова краката му. Максим вътрешно се усмихна. Вече знаеше какво ще прави след малко. Но той подценяваше ротмистъра. Ротмистърът не пусна Рада. Всички заедно слязоха по стълбите, заедно седнаха в камиона, и ротмистърът нито за секунда не отмести пистолета. После в камиона блъснаха окования Гай. До разсъмване беше още далеч, продължаваше да ръми, размазаните светлини едвам осветяваха нощната улица. На пейките в каросерията с тропане се настаняваха легионерите, огромни мокри кучета мълчаливо се дърпаха от каишките и нервно, със скимтене, се прозяваха. А във входа, облегнат на рамката на вратата, седеше портиерът със скръстени на корема ръце. Дремеше.
Глава дванадесета
Държавният прокурор се отпусна на облегалката на креслото, лапна няколко сушени ягоди и отпи глътка лечебна вода. Стисна клепачи, притисна, с пръсти уморените си очи и се вслуша. Наоколо на стотици метри беше прекрасно. Зданието на Двореца на юстицията беше празно, в прозореца монотонно барабанеше нощният дъжд, не се чуваха сирени и скърцане на спирачки, не тропаха и не бръмчаха асансьорите. Нямаше никой, само в приемната зад високата врата скучаеше в очакване на нареждания тихият като мишка нощен референт. Прокурорът бавно отвори очи и през плуващите цветни петна се вгледа в креслото за посетители, изработено по специална поръчка. „Креслото ще трябва да го взема. И масата също, вече привикнах към нея… А жалко ще бъде всъщност да си отивам оттук — стоплено местенце… И за какво ми е да си отивам? Колко странно е устроен човекът: когато пред него има стълба, той непременно иска да се изкатери чак до върха. А там е студено, там духат много вредни за здравето течения, да паднеш оттам е смъртоносно, стъпалата са хлъзгави и е опасно, ти прекрасно знаеш всичко това и все едно се катериш, пълзиш с изплезен език… Напук на обстоятелствата пълзиш, напук на всички съвети — пълзиш, напук на съпротивата на враговете ти, напук на собствените инстинкти, здравия смисъл, предчувствията — пълзиш, пълзиш, пълзиш… Който не пълзи нагоре, пада надолу, това е вярно. Но и този, който пълзи, също пада…“