Пищенето на вътрешния телефон прекъсна мислите му. Той взе слушалката, намръщи се с досада и попита:
— Какво има? Зает съм.
— Ваше превъзходителство… — прошумоля референтът. — Един човек, който се представи като Странник, звъни по вашия личен канал и настоятелно моли да ви свържа…
— Странник? — прокурорът се оживи. — Свържете ме!
В слушалката изпука и познатият глас произнесе с твърд пандейски акцент:
— Умник? Здравей. Много ли си зает?
— За теб не.
— Трябва да поговорим.
— Кога?
— Сега, ако може.
— Аз съм на твое разположение — каза прокурорът. — Заповядай.
— Ще бъда при теб след десет-петнайсет минути.
Прокурорът остави слушалката и известно време седя неподвижно, като пощипваше долната си устна. „Появи се красавецът — помисли си той. — И пак като гръм от ясно небе. Массаракш, колко пари пропилях заради този човек, може би повече, отколкото за всички останали, взети заедно, а знам за него не повече, отколкото всички останали, взети поотделно. Опасна фигура, непредсказуема. Развали ми настроението…“ Той сърдито погледна документите, разхвърляни по бюрото, небрежно ги събра на купчина и ги пъхна в чекмеджето на бюрото.
„Колко време го нямаше?… Да, два месеца. Както винаги. Изчезна неизвестно къде, два месеца никакви сведения и ето на, като дяволче в кутийка… Не, с това дяволче трябва да се направи нещо, не може иначе… Добре, но за какво съм му притрябвал? Какво всъщност стана през тия два месеца? Свалиха Хитреца… Едва ли това ще го интересува. Той презираше Хитреца. Впрочем, той презира всички… По неговата линия нямаше нищо, пък и едва ли щеше да дойде при мен за такава глупост — щеше да отиде при Канцлера или Барона… Може би е напипал нещо любопитно и иска да се съюзим? Дай боже, дай боже… Въпреки че на негово място аз не бих се съюзявал с никого… Да не би заради процеса?… Едва ли, процесът няма нищо общо. Впрочем, стига сме гадали, да вземем по-добре нужните мерки“.
Извади секретното чекмедже и включи всички фонографи и скрити камери. „Тази сцена ще бъде запазена за потомството. Е, Странник, къде си?“ От възбуда той се изпоти, побиха го тръпки; за да се успокои, пъхна в устата си няколко ягоди, затвори очи и започна да брои. Когато стигна до седемстотин, вратата се отвори и, като отмести референта встрани, в кабинета влезе този дангалак, този студен шегаджия, надеждата на Творците, ненавиждан и обожаван, всяка секунда увисващ на косъм и никога не падащ, кльощав, прегърбен, с кръгли зелени очи и големи стърчащи уши, облечен с вечната си идиотска куртка до коленете, плешив като лакът, този магьосник, създател, гълтач на милиарди… Прокурорът се изправи. Пред този човек не беше нужно да се преструваш и да говориш измъчени слова.
— Здрасти, Странник. Да се похвалиш ли дойде?
— С какво? — попита Странник, пропадна в известното кресло и нелепо вирна колене. — Массаракш! Всеки път забравям за това дяволско устройство. Кога ще престанеш да издевателствуваш над посетителите?
— На посетителя трябва да му е неудобно — поучително каза прокурорът. — Посетителят трябва да бъде смешен, иначе какво ще ми е удоволствието от него? Ето, сега те гледам и се веселя.
— Знам, ти си весел човек — каза Странник. — Само че хуморът ти е нещо много посредствен… Между другото ти също можеш да седнеш.
Прокурорът откри, че още стои прав. Както винаги, Странник бързо изравни резултата. Прокурорът седна, настани се по-удобно и отпи от лечебната гадост.