— И тъй? — попита той.
Странник пристъпи направо към въпроса.
— В твоите нокти — делово каза той, — беше попаднал човек, който ми трябва. Някой си Мак Сим. Ти го осъди на превъзпитателно заточение, помниш ли?
— Не — искрено каза прокурорът. Чувствуваше известно разочарование. — А кога го осъдих? По кое дело?
— Скоро, онова за взривяването на кулата.
— А, спомням си… е, и какво?
— Това е — каза Странник. — Той ми трябва.
— Чакай малко — с досада каза прокурорът. — Не аз водех процеса и не мога да помня всеки осъден.
— Пък аз мислех, че там всички са били твои хора.
— Не, само един беше мой, останалите бяха истински терористи… Как каза, че му беше името?
— Мак Сим.
— Мак Сим… — повтори прокурорът. — А, да! Този, планинския шпионин… Помня. Там с него се беше случила някаква странна история — бяха го разстреляли, но неуспешно.
— Да, струва ми се.
— Някакъв много як… Да, нещо ми докладваха за него… А за какво ти е притрябвал?
— Това е мутант — каза Странник. — Ментограмите са интересни, той ми е нужен за работата.
— Ще го режеш ли?
— Възможно е. Моите хора го забелязаха отдавна, още когато с него работеха в Специалното студио, но после той избяга…
Прокурорът, силно разочарован, натъпка устата си с ягоди.
— Добре — каза той. — Е, а твоите работи как са?
— Както винаги прекрасно — отговори Странник. — Твоите също, както разбрах. Успя все пак да подлееш вода на Гърчавия. Поздравявам те… Та кога ще получа моя Мак?
— Ами че утре ще пратя телеграма, след пет-шест дни ще го доставят.
— Нима го отстъпваш даром?
— Просто любезност — каза прокурорът. — А ти какво можеш да ми предложиш в замяна?
— Първият защитен шлем.
Прокурорът се усмихна:
— И Световното Светило с него. Впрочем имай предвид: първият защитен шлем не ми е нужен. Нужен ми е единственият… Между другото, вярно ли е, че на твоята банда са възложили разработката на насочен излъчвател?
— Може би — каза Странник.
— Слушай, а за кой дявол ни е притрябвал? Малко ли неприятности си имаме? Да беше задържал тая работа, а?
Странник се озъби:
— Боиш ли се, Умник?
— Боя се — каза прокурорът. — А ти не се ли боиш? Или си въобразяваш, че твоята любов с Графа е за вечни времена? Та той с твоя собствен излъчвател ще те…
Странник отново се озъби:
— Убеди ме. Разбрахме се — той стана. — Аз сега отивам при Канцлера. Нещо да му предам?
— Канцлера ми е сърдит. Това ми е ужасно неприятно.
— Добре — каза Странник. — Ще му предам.
— Шегите са си шеги — каза прокурорът, — а ти би могъл да кажеш думичка в моя защита…
— Ти си нашият умник — каза Странник с гласа на Канцлера. — Ще опитам.
— Поне доволен ли е той от процеса?
— Отде да знам! Аз току-що пристигнах.
— Ето, това разбери… А за твоя… как беше? Чакай да си запиша…
— Мак Сим.
— Така. Та за него аз още утре…
— Бъди здрав — каза Странник и излезе.
Прокурорът мрачно го изпрати с поглед. „Да, можеш само да му завиждаш. Това се казва положение! Единственият, от когото зависи защитата. Късно е да съжалявам, но може би следваше да се сближа с него. Но как да се сближиш с такъв? Нищо не му трябва, той и без това е най-важният, всички от него зависим, всички за него се молим… Ах, да хванеш такъв за гърлото — колко хубаво би било! Само да искаше нещо истинско! А то, каторжник му притрябвал, голямата ценност… Ментограмите му, виждате ли, били интересни… Въобще този каторжник е планинец, а Канцлера в последно време нещо много често говори за планините. Може би си струва да се заема… Кой знае какво ще излезе, ако стане войната, а Канцлера си е Канцлера… Массаракш, и без това днес повече няма да мога да работя…“ Той каза в микрофона:
— Кох, какво имате по делото на осъдения Сим? — и изведнъж си спомни. — Вие, струва ми се, бяхте съставили за него някаква компилация…
— Точно така, ваше превъзходителство — прошумоля референтът. — Имах честта да обърна внимание на ваше…
— Дайте я тук. И донесете още вода.
Той остави слушалката — и веднага на вратата се появи неосезаемият като сянка референт. Пред прокурора върху масата легна дебела папка, тихо издрънча стъкло, избълбука вода и до папката изникна пълна чаша. Прокурорът отпи, докато оглеждаше папката.