И толкоз. Покрещяха, посмяха се, станаха сериозни и тръгнаха по-нататък. Максим с ожесточение обезвреждаше мини, изкъртваше от гнездата сдвоени картечници, отвинтваше бойните глави на зенитните ракети, стърчащи от отворените люкове; отново имаше огън, съскащи струи сълзотворен газ, отвратителна смрад от разлагащи се животински трупове, разстреляни от автоматите. Бяха станали още по-мръсни, по-озлобени, по-окъсани, а Зеф хъркаше към Максим:
— Напред, напред! Ако искаш да плюскаш — напред!
Едноръкият беше вече съвсем измъчен и едва се влачеше далеч зад тях, опирайки се на минотърсача като на патерица…
За тези часове Зеф окончателно омръзна на Максим, който дори се зарадва, когато червенобрадият изведнъж изрева и шумно потъна вдън земя. Максим, бършейки потта от мръсното си чело с мръсния си ръкав, без бързане се приближи и спря на ръба на мрачната тясна пукнатина, скрита в тревата. Пукнатината беше дълбока, непрогледна, дъхаше на студ и влага, нищо не се виждаше, чуваше се само някакво хрущене, дрънчене и неясни ругатни. Накуцвайки, Вепър се приближи, също надникна вътре и попита:
— Той там ли е? Какво прави вътре?
— Зеф! — извика Максим и се наведе. — Къде сте, Зеф?
От пукнатината прокънтя:
— Слизайте тук! Скачайте, меко е…
Максим погледна към едноръкия, но той поклати глава:
— Не е за мен това — каза той. Скачайте вие, а аз после ще ви спусна въже.
— Кой е тук? — изведнъж закрещя отвътре Зеф. — Ще стрелям, массаракш!
Максим седна на ръба на пукнатината, отблъсна се и скочи. Почти веднага до колене затъна в някаква рохкава маса. Зеф беше някъде наблизо. Максим затвори очи и няколко секунди поседя, привиквайки към тъмнината.
— Ела насам, Мак, тук има някой — изгърмя Зеф. — Вепър! Скачай!
Вепър отговори, че е уморен като куче и с удоволствие ще поседи горе.
— Както искаш — каза Зеф. — Но според мен това е Крепостта. После ще съжаляваш…
Едноръкият отговори неясно, гласът му беше слаб; изглежда, пак му се повдигаше, не му беше до крепостта. Максим отвори очи и се огледа. Седеше върху купчина пръст в средата на дълъг коридор с грапави циментови стени. Дупката в тавана беше или вентилационно отвърстие, или пробойна. Зеф стоеше на двадесетина крачки от него и също се оглеждаше, като шареше с фенерчето наоколо.
— Какво е това тук? — попита Максим.
— Че отде да знам? — свадливо отговори Зеф. — Може да е някакво скривалище. А може да е Крепостта. Знаеш ли какво е това — Крепостта?
— Не — отговори Максим и започна да се смъква от купчината.
— Не знаеш… — разсеяно каза Зеф. Постоянно се оглеждаше, шареше с фенерчето по стените. — Какво знаеш тогава… Массаракш, преди малко тук имаше някой.
— Човек?
— Не знам. Промъкна се край стената и изчезна… А Крепостта, приятелче, е такова нещо, че ние бихме могли за един ден да си свършим цялата работа. А, стъпки…
Той клекна. Максим приклекна до него и видя верига от стъпки върху праха до стената.
— Странни стъпки — каза той.
— Да, приятелче — Зеф се огледа. — Такива аз не съм виждал.
— Като че ли някой е вървял на юмруци — каза Максим, сви юмрук и го отпечата до една от стъпките.
— Наистина прилича — с уважение призна Зеф и насочи фенерчето в дълбочината на коридора. Там нещо слабо трептеше, отразяваше светлината — завой или задънена стена. — Ще отидем ли да погледнем?
— Тихо — каза Максим. — Мълчете и не мърдайте.
Подземието беше пълно с влажна ватена тишина, но коридорът не беше безжизнен. Някой там отпред — Максим не можеше да определи точно къде и на какво разстояние — стоеше, притискайки се до стената; някой дребен, излъчващ слаба и непозната миризма, който ги наблюдаваше и беше недоволен от тяхното присъствие. Това беше нещо съвсем неизвестно и с неуловими намерения.
— Непременно ли трябва да ходим там? — попита Максим.
— Добре би било.
— Защо?
— Трябва да видим — може би това все пак е Крепостта… Ако сме я намерили, тогава, приятелю мой, всичко ще бъде съвсем друго. Аз не вярвам в Крепостта, но щом разправят — откъде да знаеш… Не може пък всички да лъжат…
— Там има някой — каза Максим. — Не мога да разбера кой.