— Нали? Хъм… Ако това е Крепостта, тук според легендите живеят или останки от гарнизона… Седят, разбираш ли, тук и не знаят, че войната е свършила; те се обявили неутрални, разбираш ли, в разгара на войната. Затворили се и обещали, че ще взривят целия континент, ако някой се пъхне при тях…
— А могат ли?
— Ако това е Крепостта, те могат всичко. Да-а… Нали горе през цялото време има взривове, стрелба. Много е възможно те да смятат, че войната още не е свършила. Някакъв принц или херцог бил командувал тук… Хубаво ще е да се срещне човек с него, да си поприказваме…
Максим отново се вслуша.
— Не — каза той уверено. — Няма там нито принц, нито херцог. Това е някакво животно, или… Не, не е животно… Или?
— Какво „или“?
— Вие казахте, че тук има или останки от гарнизона, или?…
— А-а, не, това са глупости, женски приказки… Сега ще видим.
Зеф зареди гранатохвъргачката, вдигна я и тръгна напред, като осветяваше с фенерчето. Максим вървеше до него. Няколко минути вървяха по коридора, после стигнаха до стена и завиха надясно.
— Вие много шумите — каза Максим. — Там става нещо, а вие така сумтите…
— Че какво, да не дишам ли? — мигновено настръхна Зеф.
— И вашето фенерче ми пречи.
— Че как така пречи? Нали е тъмно?
— Аз виждам на тъмно — каза Максим, — а заради вашето фенерче нищо не мога да различа… Дайте, аз ще тръгна напред, а вие стойте тук. Иначе нищо няма да разберем.
— Е, както искаш — произнесе Зеф с необичайно несигурен глас.
Максим отново затвори очи, отдъхна си от несигурната светлина, приведе се и тръгна покрай стената, като се стараеше да не вдига никакъв шум.
Неизвестният беше някъде наблизо, Максим се приближаваше към него с всяка крачка. Коридорът нямаше край. Отдясно се появиха врати, всички железни и заключени. Имаше течение. Въздухът беше леко влажен, пълен с миризма на мухъл и с миризмата на живия и топъл неизвестен. Отзад предпазливо шумолеше Зеф, който се страхуваше и се боеше да не изостане. Почувствувал това, Максим вътрешно се усмихна. Той се отвлече буквално за секунда, но за тази секунда непознатият изчезна. Максим спря в недоумение. Неизвестният току-що беше отпред, съвсем близо, а сега за миг сякаш се разтвори във въздуха и също така мигновено се появи зад гърба, също съвсем близо.
— Зеф! — повика Максим.
— Да! — кънтящо се обади рижебрадият.
Максим си представи как неизвестният стои между тях и върти глава в посока към гласовете.
— Той е между нас — каза Максим. — Да не вземете да стреляте.
— Добре — каза Зеф след кратко мълчание. — Никакъв дявол не виждам. Как изглежда той?
— Не знам — отговори Максим. — Мек е.
— Животно ли е?
— Не прилича.
— Нали каза, че виждаш на тъмно?
— Виждам, но не с очи! Помълчете малко.
— Не с очи… — промърмори Зеф и затихна.
Неизвестният постоя, пресече коридора, изчезна и след някое време отново се появи отпред. И на него му е интересно, помисли си Максим. Той се мъчеше да предизвика у себе си симпатия към това същество, но нещо пречеше — може би неприятното съчетание на неживотински интелект с животинска външност. Отново тръгна напред. Неизвестният отстъпваше, пазейки постоянна дистанция.
— Какво става? — попита Зеф.
— Все същото — отговори Максим. — Може би той ни води нанякъде или ни подмамва.
— Как мислиш, ще се справим ли?
— Той не се кани да ни напада. На него самия му е интересно.
Той замълча, защото неизвестният отново изчезна и в същия миг Максим почувствува, че коридорът е свършил. Наоколо имаше голямо помещение. Все пак беше прекалено тъмно; Максим почти нищо не виждаше. Чувствуваше присъствието на метал, стъкло, ръжда, имаше и ток с високо напрежение. Няколко секунди той стоя неподвижно, после се ориентира къде е ключът за осветлението, посегна към него, но в този момент неизвестният се появи отново. При това не беше сам. Придружаваше го втори — подобен, но не абсолютно същият. Стояха до същата стена, до която и Максим; той чуваше дишането им — беше често и влажно. Максим замря, надявайки се, че ще дойдат по-близо, но те не дойдоха; тогава той с всички сили сви зениците си и натисна ключа.
Изглежда веригата не беше в ред — лампите пламнаха само за част от секундата, някъде с трясък изгърмяха предпазители и светлината отново угасна, но Максим успя да види, че неизвестните същества са дребни, големи колкото едро куче, стоят на четири крака, покрити са с тъмна козина и имат големи тежки глави. Очите им не можа да види. Странните същества незабавно изчезнаха, сякаш не ги е имало.