— Какво става при теб — разтревожено попита Зеф. — Какви са тия пламвания?
— Аз палих осветлението — отговори Максим. — Елате насам.
— А оня къде е? Ти видя ли го?
— Почти не го видях. Приличат все пак на животни. Като кучета с големи глави.
По стените се замятаха отблясъците на фенерчето. Зеф говореше, идвайки:
— А, кучета значи… Знам, живеят тук в гората такива. Живи не съм ги виждал наистина, но застреляни — много пъти…
— Не — каза Максим със съмнение, — все пак те не са животни.
— Животни са, животни — каза Зеф. Гласът му дълбоко закънтя под високия свод. — Само дето се изплашихме с теб. Аз вече мислех, че са вампирите… Массаракш! Ами че това е Крепостта!
Той спря в средата на помещението, зашари с фенерчето по стените, по редовете циферблати, по разпределителните пултове. Блестеше стъкло, никел, избеляла пластмаса.
— Е, моите поздравления, Мак. Намерихме я с теб въпреки всичко. Само дето не вярвах. Напразно… А това какво е? Аха… Ами че това е електронен мозък, и всичко е под напрежение! Ах, дявол го взел, сега да беше тук Ковач!… Слушай, а ти от тия работи нищо ли не разбираш?
— Кои именно? — попита Мак и се приближи.
— Ето от цялата тая механика… Ами че това е пулт за управление! Ако се оправим с него, целият край е наш! Цялата оная техника горе се управлява оттук! Ах, да можехме да се оправим, массаракш!
Максим му взе фенера, сложи го така, че светлината да се разсейва в помещението, и се огледа. Навсякъде беше прашно, прашно от години, а на масата в ъгъла върху постлана изгнила хартия имаше чиния, изцапана с нещо черно; до нея — вилица. Максим мина край пултовете, докосна потенциометрите, опита се да включи електронната машина, хвана някаква ръчка — дръжката й остана в пръстите му…
— Едва ли — каза накрая той. — Едва ли оттук може да се управлява нещо кой знае какво. Първо, тук всичко е прекалено просто, това е по-скоро или станция за наблюдение, или някоя контролна подстанция… Всичко тук е някакво спомагателно… И машината е слаба, не стига даже за управление на десетина танка… И второ, всичко тук се разпада, не можеш нищо да пипнеш. Ток има, наистина, но напрежението е по-ниско от нормалното — реакторът сигурно е съвсем износен… Не, Зеф, нещата не са толкова прости, колкото ви изглеждат.
Той изведнъж видя стърчащи от стената дълги тръби, съединени с гумен наочник, придърпа алуминиевия стол, седна и допря очи до окулярите. За негово учудване оптиката се оказа в превъзходно състояние, но много по-учудващо беше това, което видя. В полезрението имаше съвършено непознат пейзаж: бяло-жълта пустиня, пясъчни дюни, скелет от някакво метално съоръжение… Там духаше силен вятър, струйки пясък се стичаха по дюните, мътният хоризонт се издигаше като стени на чаша…
— Я погледнете — каза той на Зеф. — Къде е това?
Зеф опря гранатохвъргачката до пулта, приближи се и погледна.
— Странно — каза той, като помълча. — Това е пустинята. Това, приятелю, е на близо четиристотин километра оттук.
Той се отдръпна от окуляра и вдигна очи към Максим:
— Колко труд са вложили в това нещо мерзавците… А каква полза? Ето на, вятър духа из пясъците, а какъв край беше това! Мен преди войната, когато бях хлапе, ме водеха там на курорт.
Зеф стана.
— Да вървим, по дяволите — горчиво каза той и взе фенерчето. — Тук с теб нищо няма да разберем. Ще се наложи да чакаме, докато хванат и пратят при нас Ковач. Само че него сигурно няма да го пратят тук, а направо ще го разстрелят… Е, тръгнахме ли?
— Да — отговори Максим; той разглеждаше странните стъпки на пода. — Това тук ме интересува много повече.
— Напразно — каза Зеф. — Какви ли не зверове се мотаят тук…
Той преметна гранатохвъргачката зад гърба си и тръгна към изхода на залата. Максим, озъртайки се към стъпките, тръгна след него.
— Гладен съм — каза Зеф.
Тръгнаха по коридора. Максим предложи да разбият една от вратите, но според Зеф това беше излишно.
— С това нещо трябва да се заемем сериозно — каза той. — Няма какво да си губим времето, още не сме си отработили нормата, а и тук трябва да се дойде със знаещ човек.
— На ваше място, — възрази Максим — аз не бих разчитал много на тая ваша Крепост. Първо, тук всичко е изгнило, и второ, тя вече е заета.