Кир Буличов
Проходът
Вътре беше влажно, край светилника се въртяха мушици, той отдавна трябваше да бъде угасен, но майката на Олег, разбира се, бе забравила, а навън валеше дъжд, беше сиво, мрачно. Олег се излежаваше на миндера. През нощта бе пазил, умори се, докато пропъждаше чакалите, те напираха към бараката, малко остана да го разкъсат. В тялото си чувствуваше пустота и спокойствие, макар че очакваше от себе си вълнение, тревога, може би страх. Нали е петдесет към петдесет дали ще се върнеш, или няма да се върнеш? Или четиридесет към шестдесет? Трябва да има закономерност. Трябва да има закономерности, да ги познаваш — иначе вечно измисляш велосипеда. Впрочем Олег все се канеше да попита Стария какво е велосипед. Парадокс. Велосипедът още не е измислен, а Стария ги укорява с него, без да се замисля за смисъла на тая фраза.
В кухнята се закашля майка му. Значи в къщи си е. А Олег мислеше, че е отишла за гъби.
— Защо си тук? — попита той.
— Събуди ли се? Искаш ли супа? Стоплила съм я.
— А кой отиде за гъби?
— Мариана и Дик.
— Само двамата ли?
— Може и някое от момчетата да е тръгнало с тях.
Да го бяха събудили, да го бяха повикали! Мариана не бе обещавала, но щеше да е естествено, ако го беше повикала.
— Не ми се яде.
— Много спа — каза майка му. — Ако дъждовете не спрат, ще застудее, преди краставиците да са узрели. Скоро всичко ще плесеняса.
Майка му влезе в стаята, отпъди с ръка мушиците, духна светилника. Олег гледаше към тавана. Жълтото петно на плесента се бе разраснало и бе променило формата си. До вчера наподобяваше профила на Томас — с голям и остър нос, а днес носът се бе подул като ужилен от оса и челото бе изпъкнало. Никак не прилича на Томас. В края на краищата на Дик не му е интересно в гората. Защо ще ходи за гъби? Той е ловец, степен човек, сам винаги е казвал това. Може би Мариана го е повикала?
— Много мушици са се събрали — рече майка му. — Студено им е в гората.
— Намерила си кого да жалиш!
Къщата беше разделена на две, оттатък живееше Стария с близнаците Дурови. Той ги бе взел при себе си, когато родителите им умряха. Близнаците все боледуваха — единият оздравее, другият започне — и хленчеха. Ако не беше нощното им хленчене, Олег никога не би се съгласил да дежури нощем. Чуваше се как те хорово захленчиха — бяха огладнели. Неразбираемият, далечен, привечен като вятъра монолог на Стария спря, заскърца пейка. Значи Стария е тръгнал към кухнята — и веднага малчуганите, учениците загълчаха.
— За какво ти е да вървиш? — попита майката на Олег. — Няма да стигнете! Пак добре, ако се върнете живи и здрави!
Майка му ей сега ще заплаче. Напоследък тя често плаче. Нощем. Нарежда нещо, върти се, после заплаква тихо, но не е трудно да се досетиш, защото подсмърча. После зашепва като заклинание: „Не мога, не мога повече! По-добре да умра…“ Ако чува, Олег стаява дъх — не иска да покаже, че не спи, срам го е, сякаш е зърнал нещо, което не е за гледане. Олег се срамува да признае, че не му е жал за майка му. Тя плаче за онова, което за Олег не съществува. Плаче за страни, които не могат да се видят, за хора, които не са били тук. Олег не помни майка си друга — само такава, като днес. Слаба, жилеста жена, прошарената й права коса е събрана отзад на опашка, но винаги се разпилява, край бузите й увисват тежки кичури и майка му ги духа, за да ги махне от лицето си. А лицето й е червено, на дупчици от хвърчащите бодили, под очите й има тъмни торбички, а самите й очи са прекалено светли, като избелели. Майка му седи до масата, отпуснала пред себе си мазолести ръце с плоските корави длани нагоре. Недей да плачеш, какво има? Или ей сега ще извади снимката? Правилно, взима кутията, отваря я. Изважда снимката.
Отвъд стената Стария придумва близнаците да хапнат. Близнаците хленчат. Учениците вдигат врява, помагат на Стария да храни малките. Е, сякаш денят е най-обикновен, сякаш нищо няма да се случи. Какво ли правят те в гората? Скоро ще стане обед. Време е да се връщат. Какво ли не се случва на хората в гората?
Майка му разглежда снимката. На нея са тя и баща му. Олег хиляди пъти е виждал тая снимка и се е мъчил да открие в себе си прилика с баща си. Все не успяваше. Баща му е рус, къдрав, устните му са пълни, брадичката — раздвоена, издадена напред. Усмихва се. Той винаги се е усмихвал. Майка му казва, че винаги се е усмихвал. Олег прилича повече на майка си. Не на днешната, а на оная, която е на снимката до баща му. Черна права коса и бледи устни. Широки, извити като дъги вежди, под тях — яркосини очи. И бяла кожа, много бяла кожа със силна руменина. Олег също леко руменее. И устните му са тънки, и косата му е черна, права като на майка му на снимката. Баща му и майка му са един до друг — много млади и много весели. И ярки. Баща му е с мундир, а майка му — с рокля без ръкави. Нарича се сукман. Тогава Олег още го е нямало. А преди петнадесет години вече го е имало.