Томас погледна младите. Защо не усещат, че да се спи на камъните е кораво и студено? Какви вътрешни, органически изменения са станали в техния метаболизъм през тия години? Те са естествени диваци, които гледат на него, стареца, с вежливото снизхождение на аборигени. Колкото и да повтаряше, колкото и да ги плашеше Борис, от година на година, крачка след крачка те се отдалечават от човешкия свят и все повече се приспособяват към този свят на самотата и сивите облаци. А Борис хем има, хем няма право. Има право, че подивяването е неизбежно. Томас вижда това и в собствената си дъщеря, и в другите деца. Но както изглежда, тъкмо това е единственият изход, единствената възможност за спасение. А проходът е символ, в който вече никой не вярва, но от който е трудно да се откажеш.
Козелът запристъпва, затропа с копито по скалата. Дик отвори очи, ослуша се и отново заспа. Мариана се примъкна насън до Олег и сложи глава на рамото му. Така е по-удобно. Далече в гората нещо изтрещя и се понесе бавно, затихващо ехо. Томас избра една по-тънка цепеница и я сложи в огъня.
Когато съмна и през дупката на завесата взе да нахлува синкава мъгла, когато в далечината, в гората запращяха филизи, поздравявайки новия ден, и се разписка някакъв разбуден деловит пън, Дик, който дежуреше край угасналия огън и дялаше пръчки за арбалетни стрели, грижливо ги прибра в торбата и спокойно заспа. Затова никой не видя как козелът излезе от пещерата. Като се събуди, Мариана се натъжи, изскочи навън и тичешком обиколи скалите наоколо, но никъде нямаше следи от козела.
— Мразя го — рече тя, като се върна.
— Задето не ти изказа благодарност ли? — попита Олег.
— По-добре му е с нас, по-безопасно е.
— Трябваше да му пусна една стрела на разсъмване — обади се Дик. — Мислех да го направя, но после реших, че е по-добре през деня.
— Не е честно — каза Мариана. — Та той ни спаси нощес.
— Едното няма никаква връзка с другото — отвърна Дик. — Нима не разбираш? При това козелът мислеше само за собствената си кожа.
Олег взе кожената кофа и тръгна да търси вода.
— Недей забравя копието — каза Мариана.
— И не се отдалечавай много — добави Томас.
— Не съм малък — махна с ръка Олег, но взе копието. Мъглата още не се бе вдигнала, гушеше се в падините, облаците се бяха снишили до самата земя и тук-таме между тях и възглавниците от мъгла се образуваха връзки, сякаш летящите облаци подаваха ръка на мъглата и я викаха със себе си. Но тя искаше да спи, не обичаше да лети по небето. Олег си помисли, че на драго сърце би полетял с облаците вместо мъглата на юг, към големите гори, към морето, накъдето отидоха през миналата година Сергеев, Вайткус и Дик. С тях беше и Познански, но той не се върна. Не можаха да стигнат далече и изобщо не видяха морето, защото горите там са големи, пълни са с хищни лиани, зверове и отровни гадини — колкото е по-топло, толкова повече са съществата, опасни за човека. Но ако полетиш с облаците, ще се стрелнеш над върховете на дърветата и над морето като облачните птици, които при хубаво време се очертават като сенки в облаците, но никога не кацат на земята. Разбира се, хората умеят да летят — и то много по-бързо от облаците. Но в селището всичко трябва да се започне отначало. И не е лесно, защото няма инструменти и време. Олег искаше да направи летателен балон, но за него трябват много рибешки кожи, конци и игли, а никой освен дечурлигата и стареца не искаше да му помага.
— Това е хубава абстрактна идея — каза тогава Сергеев. — След стотина години непременно ще се заловим с нея.
А Стария отвърна:
— След стотина години всички благополучно ще сме я забравили. Ще си измислим богове, които живеят в облаците и не разрешават на нас, смъртните, да се приближаваме до тях.
Но от балона нищо не излезе.
Олег настръхна. От запад, накъдето се простираше пътят им, изведнъж духна леден, пронизващ вятър, парна лицето и ръцете му. Напомни му за онова, което ги очакваше. Но внезапната уплаха на Олег се дължеше на друго: че няма да успеят да минат през прохода, както не бяха успявали в предишните походи. Дик само ще се зарадва — ще може да се върне в любимата си степ. Мариана ще се утеши, като намери нови треви и гъби. Томас е свикнал с нещастията и не вярва в успеха. Лошо, много лошо ще бъде само за Олег. И за Стария.