Цял ден те вървяха през открита местност и само от време на време срещаха ниски храсталаци. Наоколо беше пустинно, но се вървеше леко и те дори не се умориха много. Томас каза, че са улучили времето. Тазгодишното лято е топло, миналия път тук вече е имало сняг. На Дик му беше скучно, той като скакалец побягваше встрани и се появяваше след половин час — разочарован, без плячка.
Козелът имаше късмет, че се върна тъкмо през едно от отсъствията на Дик. Иначе, реши Олег, Дик непременно щеше да го убие. Беше същият козел. Изскочи от шубраците с такъв шум, сякаш беше цяло мечешко семейство — хората го посрещнаха с вдигнати арбалети. Но го познаха още отдалеч. Космат и огромен, по-висок от Олег в гребена, той шумно се зарадва, че е срещнал приятели. Козелът изтича край тях, като подмяташе тежкия си задник, дрънчеше с пластинките на гърба си и оглушително блееше.
Той вече не се отдели от тях. Зарадва се и на Дик — усети приближаването му от цял километър, а после се намъкна в средата на отряда, не искаше да върви отстрана или последен и се мотаеше в краката им. На Олег все му се струваше, че козелът ей сега ще го настъпи по крака с острото си копито, но животното се оказа по-деликатно, отколкото при първото им запознанство, в последния момент успяваше да вдигне копитото.
Обонянието и слухът му бяха чудесни. Той усещаше присъствието на всякакви живи същества от много метри и привечер Мариана вече уверяваше, че разбира смисъла на звуците му — кога козелът твърди, че отпред има полянка с вкусни гъби, и кога трябва да гледат в краката си — там пълзят хищни лиани.
Спряха да нощуват дълго преди да се стъмни, на края на платото. Нататък започваше баир и Томас каза, че сутринта трябва да намерят устието на ручея и да се изкачват по неговата долина, която по-късно ще се стесни, ще се превърне в клисура и по нея ще вървят най-малко два дена.
Тук нямаше никаква пещера или друг подслон, спаха в палатката, което не се харесваше на козела, и макар че тая нощ явно нямаше никакви опасности, той настояваше да го пуснат на топло и в края на краищата легна върху палатката, болезнено натискаше краката им, всички го ругаеха, но търпяха, защото можеше да не слагат охрана — вече беше ясно, че ако дойде някакъв нежелан гост, козелът ще вдигне такъв шум, че ще събуди всички.
На разсъмване Олег страшно измръзна. Нямаше сили да се събуди, в съня му се струваше, че го потопяват в ледено блато и не може да се измъкне. Разтресе го. После изведнъж му стана по-топло и заспа спокойно. Събуди се от това, че козелът бе решил да се покатери по-високо върху палатката и болезнено натисна крака му. Олег сви крак, отвори очи и видя, че през нощта Томас е сменил мястото си с него, легнал е от края. Томас беше побелял от студ, лежеше със стиснати зъби, със затворени очи и се преструваше, че спи. Олег го досрамя. Още в селото се бяха разбрали, че когато стане съвсем студено, ще трябва да пазят Томас. Той има слаб бял дроб, лесно простива, на младите им е по-лесно, здрави са и са свикнали.
— Томас — тихо се обади Олег. — Стоплих се. Хайде пак да сменим местата си.
— Не, няма нужда — прошепна Томас, но устните му не го слушаха.
Олег не продължи да спори, а се прехвърли през възрастния. Рибената кожа на палатката пропускаше студа, тая нощ всички спаха под одеялата, дори Дик, който твърди, че може да спи на снега, на снега е по-меко.
— Благодаря — каза Томас. Той целият трепереше.
Мариана се събуди и веднага разбра всичко.
— Ще стопля вода — рече тя.
И започна да шумоли, развързваше торбите.
Козелът разбра, че хората са се събудили, скочи, затопурка наоколо, подканящо заблея — изглежда, бе се отегчил през нощта. Дик хвърли одеялото си на Томас и бързо излезе навън.
— Най-важното е да се движиш! — извика той оттам. — Погледнете каква прелест!
Олег се насили да излезе подир Дик.
Долината, до която бяха стигнали предната вечер, беше покрита със сняг. Снегът бе навалял през нощта. Беше бял и чист, много по-светъл от облаците, които в сравнение с него изглеждаха съвсем виолетови. Козелът стоеше наблизо и гризеше ледените висулки по козината си. Бялото платно на долината опираше до стръмния скат на платото. Храстите по склона бавно мърдаха клони и вдигаха около себе си облаци от сняг.
Дик беше недоволен, че дървата се свършват по-бързо, отколкото смятаха, но каза това само на Олег, и то тихо, когато се отдалечиха от мръсното хълмче на палатката.
— Не трябваше да вземаме Томас — каза той. — Ще се разболее.
— Без него трудно ще минем през прохода — отвърна Олег.
— С него ще е още по-трудно — рече Дик и стреля с арбалета към една тъмна дупка в скалата, в която Олег не видя нищо. Но в дупката се вдигна снежен прах, оттам изскочи заек и с големи скокове, отметнал хоботчето на гърба си, хукна да бяга. В следите му тъмнееха капки кръв.