— Ще отида да го взема — каза Дик. Той си оставаше на същото мнение.
С Дик е трудно да се спори, защото, когато не е сигурен, той не продължава спора, а просто си отива. А най-нужните думи се появяват по-късно и излиза, че Дик надвива във всеки спор, дори ако не е прав.
Как ще стигнем без Томас? — питаше се Олег, като мислено продължаваше разговора с Дик. — Нали най-важното дори не е пътят, най-важното е как ще се държим по-нататък. Там ще бъдем като хлапаци, които не знаят за какво служи тоя или оня предмет. Та ние сме диваци, които никога не са виждали велосипед, и затова не знаем велосипед ли имаме пред себе си, или локомотив? На Дик му се струва, че знае всичко, което може да потрябва на човек в селището или в гората. Може би се страхува, че ще се озове в друг свят, където няма да е най-силният, най-ловкият и най-бързият?
Мариана разпали огън. Козелът вече бе свикнал с огъня и смяташе, че той с нищо не го заплашва. Затова понечи да влезе в пламъците и Мариана извика на Олег да махне проклетото животно. Да се пребориш с възрастен козел е почти невъзможно, но Олег полагаше усилия. Той удряше козела с дръжката на копието, а животното, изглежда, реши, че го галят, и възторжено квичеше.
Загърнат в одеялото и прегърбен, Томас бързо крачеше по снега, за да се стопли, и на Олег му се струваше, че вижда пред себе си много стар човек, макар да знаеше, че Томас е на четиридесет години. Веднъж Егле бе казала, че процесите на стареене в селището, кой знае защо, протичат по-активно, а леля Луиза добави тогава, че при такава диета всички е трябвало отдавна да грохнат. Всички имат безкрайни колити, гастрити, алергия, бъбреците на хората от по-старото поколение за нищо не ги бива. Наистина децата бяха сравнително здрави. И селището е имало късмет, че повечето местни микроби не са се приспособили към човешкия метаболизъм. Още не са се приспособили, каза тогава леля Луиза.
— Жалко, че тук няма блато — каза Мариашка. — Щях да ви набера трева, знам каква.
— А защо не набра по-рано? — попита Олег. Мариана познаваше тревите най-добре от всички в селото, усещаше ги буквално с кожата си.
— Странен човек! — учуди се Мариана. — Тая трева трябва да се яде веднага, докато е прясна. Как ще я запазиш?
На нея винаги й се струваше странно, че другите не виждат онова, което вижда тя.
Олег се обърна. И да е имало блата тук, през нощта са замръзнали. Пък и едва ли има — мястото е по-високо, отколкото при селището им, по-сухо и каменисто.
— Олежка — повика го Томас. — Ела при мен.
Томас се отпусна върху палатката и се намръщи.
— Пак ме боли гърбът — каза той. — Лумбаго.
— После ще ви разтрия — рече Мариана.
— Благодаря, не помага — усмихна се Томас. Той приличаше на враната, която Стария им бе рисувал в часовете по биология. Тъмна птица с голяма заострена човка. — Слушай, помниш ли къде държа картата? Всичко може да ми се случи.
— Нищо няма да ви се случи — каза Олег. — Нали вървим заедно.
— И все пак няма да рискуваме. Ще можеш ли да си служиш с картата?
Картата беше нарисувана на парче хартия — най-голямата ценност в селището. Олег винаги бе изпитвал странно, особено чувство към хартията. Дори неизписаният лист хартия бе свързан по някакъв вълшебен начин със знанията, тя бе създадена тъкмо за да съхрани знанията. Тя бе нещо божествено.
Като се давеше от време на време в кашлица, Томас накара Олег да покаже по картата пътя към прохода. Маршрутът беше познат, те вече мислено го бяха изминавали всички заедно, с Вайткус и Стария, само че наистина, когато говореха за това в селото, беше невъзможно да почувствуват действителната същност на пътя, разстоянието — в къщи беше топло, уютно горяха светилници, навън пръскаше дъждец…
Дик донесе заека. Козелът, кой знае защо, се уплаши от безжизнения труп, със скокове побягна към стръмнината, спря се там и съкрушен поклащаше глава.
— Тоя глупак усеща какво очаква и него — каза Дик. Той хвърли заека на камъните. — Хайде да го изядем сега, по-весело ще вървим. И за Томас е полезно. Наистина още по-полезно е да се напие с гореща кръв, винаги правя така по време на лов. Но ти, Томас, няма да пиеш, нали?
Томас отрицателно поклати глава.
— Какво правите? Картата ли гледате? — попита Дик.
— Томас ме кара да си я преповтарям — за в случай, че с него стане нещо.
— Глупости — каза Дик, като клекна и започна ловко да разрязва заека, — ти още можеш да вървиш. А ако ти стане зле, ще се върнем.