Олег разбираше, че Дик не иска да обиди Томас. От самото начало Дик казваше, че Томас може да не издържи.
— Нищо — рече Томас, който изобщо не показа колко неприятен му е равнодушният тон на Дик. — По-добре да се застраховаме.
Докато пиеха чай — гореща вода с коренчета, — козелът се престраши и се приближи, но не от страната, където Дик бе хвърлил заешката кожа, а от другата, та огънят и палатката да бъдат между него и кожата. Той тежко въздишаше и Мариана му хвърли няколко сушени гъби.
— Излишно е — каза Дик. — Гъбите са нужни за нас. Може да стане тъй, че повече нищо да не намерим. Как ще изминем обратния път?
— Там, отвъд прохода, има храна — отвърна Томас.
— Не знаем дали има, или няма — възрази Дик. — Глупаво е да умрем от глад. А в студовете трябва да се яде много.
— В краен случай ще изядем козела — каза Олег.
— Защо в краен? — попита Дик. — Непременно ще го изядем. В най-скоро време. Инак ще избяга.
— Дума да не става — рече Мариана. — Не бива.
— Защо? — учуди се Дик.
— Защото козелът е хубав. Ще се върне с нас в селото. И ще живее. Време ни е да си имаме собствени животни.
— Ще ти доведа хиляда такива козли — каза Дик.
— Не е вярно, само се хвалиш. Няма да доведеш. Не са толкова много в гората. И ако не поиска, никога не можеш го доведе.
— Да, трудно е. Но ще отидем с тебе, ти умееш да приказваш с животните — каза Дик и започна да нарязва заека на равни части, на всички да е еднакво.
— Не разрешавам да се убива — рече Мариана. — Тя ще има малки.
— Кой? — попита Олег.
— Козелът — отвърна Мариана. — Козата.
— Коза ли е? — попита Томас.
— Да, коза е. Знам.
— Прилича на самка — каза Дик. — Просто не погледнах.
— Смешно — обади се Олег.
— Няма нищо смешно — отвърна Мариана. — Робинзон Крузо също е отглеждал кози. И е пиел млякото им.
— Е, от това нищо няма да излезе — заяви Дик. — Опитвал съм. Отрова.
— Мариана е права, нека козата да живее — каза Томас. — Експериментът може да се окаже перспективен. Винаги трябва да мислим за онова, което ще бъде утре.
— Трябва да мислим и как да не умрем днес — възрази Дик.
— Ще храним добре козата — рече Мариана.
— Дума да не става — каза Дик.
— Аз ще й давам моя пай. — Мариана упорито гледаше Дик с острата брадичка напред. Дик бе навел глава и разглеждаше девойката като непознато зверче.
Томас стана пръв и отиде да сгъва палатката. Тресеше го.
— Искаш ли да се върнеш? — попита го Дик.
— Късно е — отвърна Томас. — Ще вървя.
— Чакай — рече Мариана, ядосана на Дик, — как можеш да говориш тъй! Сам не може да стигне до селището.
— Олег ще се върне с него. — Дик каза това така, че да остави последната дума за себе си. Но излезе, че последната дума все пак е останала за Мариана.
— Олег има по-голяма нужда да мине през прохода, отколкото ти — рече тя.
— И ти ли? — попита Дик. Лицето му беше неподвижно, само белегът над окото пулсираше.
— Време е да тръгваме — подзе Томас. — Ако днес вървим добре, може би ще излезем на билото. Миналия път закъсахме в тая клисура. Снегът беше до пояс. Имаше и виелица.
Томас тръгна напред, по широкото корито на ручея, който при големи дъждове сигурно се превръщаше в бурен поток, а сега само лекичко бълбукаше по огладените камъни и отчупваше ледените бучки, образувани през нощта по бреговете.
Козата първо хукна напред, сякаш им показваше пътя, а после размисли, спря се. Дик й се закани с пръст, но тогава козата въздъхна, реши да прояви лоялност и бавно закрачи след хората. Макар че от време на време се спираше и дотегливо блееше — придумваше ги да се върнат.
Стана малко по-топло, снегът започна да се топи под краката им, беше хлъзгаво, през деня се наложи десетина пъти да пресичат ручея, който се виеше в долчинката, мяташе се между двата стръмни бряга — и краката на всички се вдървиха.
Долината, по която течеше ручеят, постепенно се стесняваше, каменните тъмни стени ставаха по-стръмни и се доближаваха, като криеха ручея във вечна сянка. Шумът му стана мрачен, отразяваше се от стените като в бъчва. Беше неуютно и страшно — никой от тях освен Томас не се бе качвал по-рано в планината, тук дори Дик изгуби постоянната си самоувереност, не отиваше напред, непрекъснато поглеждаше нагоре, сякаш се страхуваше, че на главата му ще падне камък, и често питаше Томас:
— Близо ли е? Скоро ли ще излезем?
— Зависи как ще вървим — отвръщаше Томас.
Както всички други той се бе затоплил, дори се изпоти, почти не кашляше и вървеше по-бързо от предния ден. Само от време на време се хващаше за хълбока.