— Познавате ли местата? — попита Мариана. Тя вървеше отзад и подкарваше козата, на която цялото това пътешествие съвсем бе дотегнало и която често се спираше, озърташе се и сякаш молеше Мариана да я пусне обратно, в гората, на воля.
— Как да ти кажа — отвърна Томас. — Миналия път не можахме да стигнем дотук. Клисурата беше засипана с два-три метра сняг. А когато идвахме от прохода насам, преди петнадесет години, тук също имаше сняг, дните бяха къси и почти не поглеждахме ввтрани. Тогава се породи надежда, за пръв път се породи надежда. Но бяхме много уморени. Оттук до селището стигнахме почти за седмица.
Дик, който вървеше напред, изведнъж се спря, вдигна ръка.
Всички застанаха неподвижни — дори козата, сякаш бе разбрала заповедта.
С арбалета в ръце Дик бавно тръгна напред. Наведе се.
— Гледайте! — извика той. — Наистина са минали оттук.
Зад един голям камък имаше нещо чудновато, което мътно проблясваше и се оглеждаше във вирчето на ручея.
Предметът бе направен от бял метал и приличаше на сплескана топка с бял израстък отгоре. Беше привързан с ремък така, че да може да се носи през рамо.
Дик вдигна предмета и рече:
— Сигурно върху него е паднал камък.
— Не, не е от камък. Така трябва — каза Томас, като отиде при Дик и взе предмета от ръцете му. — Тук беше последният ни лагер преди долината. Последният ни лагер. И някой… Да, разбира се, че е Вайткус! Това е манерката на Вайткус. Ще се зарадва, като му я занесем.
— Манерка ли се казва? — попита Мариана. — За какво служи?
— За носене на вода.
Томас разклати предмета във въздуха и всички чуха как вътре се плиска вода.
— Удобна е — каза Дик.
— Нарочно е плоска — обясни Томас, като внимателно развиваше капачката. — За да се носи по-удобно на рамо.
— Красива е — каза Мариана.
— Ще ходя с нея на лов — рече Дик. — За какво му е на Вайткус? Той все боледува.
Томас вдигна манерката към носа си и я помириса.
— Дявол да го вземе! — извика той. — Да се побърка човек!
— Какво има? — попита Олег. Много му се искаше да подържи манерката — тя беше символ на ония прекрасни неща, на онова умение, което бе останало отвъд прохода.
— Момчета, та това е коняк! Разбирате ли, коняк!
Козата се дръпна настрана и учудено заблея — викаше ги при себе си.
Олег отиде при нея. В една вдлъбнатина, зад каменния сипей, бяха струпани малки метални тенджерки — никога не бе виждал такова съкровище.
— Томас! — извика той. — Виж още какво сте забравили!
— Не сме го забравили — каза Томас. — Разбираш ли, тогава повярвахме, че ще стигнем до гората, и за последен път ядохме. Това са консервени кутии, разбираш ли? Ненужни консервени кутии.
— Ненужни ли?
— Тогава те ни се струваха ненужни. — Томас отново поднесе манерката към носа си и я помириса. — Ще се побъркам. Това е сън.
— Значи наистина сте минали оттук — каза Дик. — Понякога съм си мислел, че не сте. Че селището винаги е съществувало.
— Знаеш ли, че понякога и аз съм си мислел така — усмихна се Томас.
Той отпи малко от манерката, една глътка, и примижа.
— Ще живея — каза той. Закашля се, но не престана да се усмихва.
Мариана събираше консервените кутии и ги слагаше в торбата. Козата често въздишаше, пъшкаше — кутиите не й харесваха. Бяха й чужди.
— Защо ще ги мъкнеш? — засмя се Томас. — Недей! Та това са празни кутии. Ако ти трябват, ще си вземеш хиляда. Разбираш ли?
— Не знам — трезво рече Мариана. — Ако не намерим нищо, тия тук ще влязат в работа. Няма да се връщаме с празни ръце! От тия кутии баща ми ще направи най-различни неща.
— Тогава ще ги вземеш по обратния път — каза Олег. На него му се искаше да опита коняка, който толкова много бе зарадвал Томас.
— А ако някой ги вземе? — попита Мариана.
— Кой ще ги вземе? — рече Томас. — Шестнадесет години никой не ги е взел. Козлите нямат нужда от кутии.
Но Мариана събра всички кутии, дори пробитите. Дик каза:
— Дай да опитам, Томас. От манерката.
— Няма да ти хареса — рече му Томас. — Конякът е противопоказен за децата и диваците.
Но подаде манерката на Дик. Човек винаги трябва да моли, помисли си Олег. Аз винаги само си мисля за нещо, а Дик вече го взима.
— Само внимателно — каза Томас. — Една малка глътка.
— Не се бой — отвърна Дик. — Щом ти можеш, аз мога още повече. По-силен съм от тебе.
Томас не отговори нищо. На Олег му се стори, че се усмихва.
Дик надигна манерката и отпи голяма глътка. Изглежда, че тоя коняк беше много горчив, защото Дик изпусна манерката и силно се закашля, уловил гърлото си. Томас едвам успя да хване манерката.