— Нали ти казах — с укор, но без ни най-малко съчувствие рече той.
Мариана се спусна към почервенелия нещастен Дик.
— Всичко гори! — можа най-после да издума Дик.
— Защо, защо направихте така? — ядосваше се Мариана на Томас. Тя се спусна към торбата си и взе да рови в нея. Олег знаеше — търси лекарство против изгаряне.
— Ей сега ще ти мине — каза Томас. — Та ти си дивак, Дик. Трябваше да опиташ непознатата течност като отрова — първо с езика…
Дик махна с ръка:
— Повярвах ти. Разбираш ли, повярвах ти! Нали пи!
Дик беше унизен. Той не понасяше униженията.
— Ето — каза Мариана, — подъвчи тая трева. Помага.
— Няма нужда — рече Дик.
— Всичко вече му е минало! — отсече Томас. — Сега вече му е приятно.
— Не — каза Дик.
Но излъга. Олег виждаше, че Дик лъже.
— Иска ли ти се пак да се опариш? — попита Томас. — Е, мои смели съплеменници? Впрочем американските индианци са наричали това нещо огнена вода.
— А после са се проливали и са давали на безценица земята си на белите колонисти — спомни си Олег урока по история. — Значи същото е?
— Точно така. Само че ония напитки са били по-долнокачествени. — Томас метна манерката на рамо. Дик тъжно я погледна. Той с удоволствие би излял от нея проклетия коняк, за да я напълни с вода.
Насядаха по камъните да си починат. Мариана раздаде на всички по шепа сушени гъби и по парче сушено месо. Даде гъби и на козата. Дик я погледна неодобрително, но нищо не каза. Козата деликатно хрупаше гъбите и поглеждаше към Мариана — дали ще й даде още? По тия места козата трудно можеше да си намери храна и беше гладна.
— Всичките ви продукти в такива кутии ли бяха? — попита Олег.
— Не всичките — каза Томас. — Имаше и в сандъци, в контейнери, в бутилки, в туби, в буркани, в пликове и в какво ли още не. Ако искате да ви кажа, приятели, имаше много храна. Имаше и цигари — често ги сънувам…
И изведнъж Олег разбра, че намирането на манерката и консервените кутии е подействувало не само на него или на Дик. Най-много се бе променил Томас. Сякаш до тоя момент и самият той не вярваше, че някога е бил отвъд прохода, живял е в друг свят, в който хората ядат от блестящи кутии и в манерките има коняк. И тоя чужд, но желан за Олег, чужд и по начало ненужен за Дик свят изведнъж отдалечи Томас. Нали в същност Томас беше един от малцината състарени хора, за които гората и тая снежна планина символизираха отчаяние и безизходност, докато за Олег и още повече за Дик бяха единственото привично място във вселената.
— Хайде — надигна се Томас. — Сега почти повярвах, че ще стигнем. Наистина най-трудната част от пътя е пред нас.
Продължиха да вървят. Мариана крачеше близо до Дик — страхуваше се да не му е лошо. Мариана има това качество — да съжалява всички. Понякога то трогваше Олег, а сега го ядосваше. Нали се вижда, че с Дик всичко е наред, само очите му блестят и говори по-високо от обикновено. И изведнъж започва да се смее.
— Това е врата — каза Томас, който вървеше до Олег. — Врата, зад която започват моите спомени. Разбираш ли?
— Разбирам — отвърна Олег.
— Съвсем бях забравил за тоя последен лагер. Майка ти те носеше на ръце. Беше останала без сили, но не те даваше на никого. И ти мълчеше. Дик ревеше, разбираш ли, както правят гладните и нещастни бебета. А ти мълчеше. Егле теку се навърташе около майка ти — в същност те бяха момиченца, на по двадесет и пет години, не повече, бяха приятелки. Егле все искаше да провери дали си жив, а майка ти не даваше. Нищо друго не й бе останало в живота — само ти. И се държеше за тебе.
Томас изведнъж се закашля, преви се на две. После опря длан на каменната стена и Олег забеляза колко жълти и тънки са пръстите му. Дик и Мариана отминаха напред и се скриха зад завоя.
— Дайте да понося торбата ви — каза Олег.
— Не, ей сега ще ми мине. Ей сега ще ми мине… — Томас виновно се усмихна. — Би трябвало аз да ви ръководя, да давам пример на по-младите. А едвам се мъкна… Знаеш ли, стори ми се, че ако пийна глътка коняк, всичко ще мине. Това е наивно…
— Тогава пийнете — каза Олег.
— Не бива. Отвикнал съм. И имам температура. Трябва да стигнем до прохода. Аз съм за болница — почивка и лечение, а не изкачване и подвизи. Но много ми се иска да стигнем.
След около два часа клисурата свърши. Ручеят скачаше като малък водопад от високия само два-три метра, но стръмен скат. Не беше лесно да се качат горе. Томас бе загубил толкова сили, че трябваше буквално да го изнесат на ръце. Вдигнаха козата с въже и уплашеното животно като по чудо не нарани никого, докато се бранеше с тънките си твърди, бронирани крака.
Това бе странно чувство: няколко часа се бяха изкачвали по тясната полутъмна клисура, чуваха само ромоленето на водата — и изведнъж се озоваха във властта на такъв простор, какъвто Олег никога не бе виждал, какъвто никога не можеш да си представиш.