Заснеженото, прошарено тук-таме с камънаци плато се простираше на няколко километра — до подножието на планинските зъбери. А назад преминаваше в безкраен стръмен склон и се вливаше в широката долина, отначало гола, камениста, после по нея се появяваха точки на храсти и дървета, а в далечината, към хоризонта тия точки се сливаха в безкрайна гора. Там, на три дена път, беше и селището. Наистина оттук то не се вижда.
— На това място — все още задъхан каза Томас, — на това място разбрахме, че сме спасени. Слизахме от планината, по-скоро пълзяхме премръзнали, мъкнехме болните, изгубили вяра във всичко — и изведнъж стигнахме до края на това плато. Както виждате, то е по-високо в отсамния край и затова, докато не се добрахме тук, не знаехме, че има някаква надежда. Валеше сняг, бушуваше виелица… кой беше пръв? Струва ми се, Борис. Да, Борис. Той бе отишъл напред и изведнъж се спря. Помня как изведнъж застана неподвижен, но тогава бях толкова уморен, че не разбрах защо стои. И когато се приближих до него, той нищо не каза. Плачеше и цялото му лице се бе покрило с лед. Тоя ден видимостта беше лоша, но от време на време снежната пелена се разкъсваше за миг и разбрахме, че там, долу, има долина, а в долината — дървета. Значи има и живот…
Духаше вятър, за щастие не много силен, козата започна да скача, да лудува — радваше се на простора, подмяташе рунтавия си задник и оставяше дълбоки триъгълни следи по снежния чаршаф. После се спря при едно кафяво петно и взе да разравя замръзналата земя с роговия израстък на носа си, като въздишаше, пъшкаше и блееше — изглежда, в земята имаше нещо невероятно вкусно.
— Тук няма дивеч — осъдително каза Дик. Обръщаше се към Томас, сякаш вината бе негова.
— Ако всичко е нормално, след три дена ще стигнем — рече Томас. — Или след четири.
— А казват, че вие сте вървели две седмици.
— Вървяхме тринадесет дена. Беше есен, температурата нощем падаше до четиридесет градуса, имаше много болни и ранени, а сега сме почти без багаж. Чудно нещо: сякаш е било вчера — стоим с Борис и гледаме надолу. И разбираме, че има надежда.
Докато се стъмни, успяха да пресекат платото и да стигнат до планинския склон.
През нощта застудя. Дик и Олег сложиха Мариана и Томас по средата. Томас толкова бе капнал през деня, че дори не спореше. Той имаше температура, но изобщо не можеше да се стопли, и когато започваше да се дави в суха кашлица, Олег го прегръщаше, за да го стопли, а Мариана му даваше да пие сироп за кашлица, който самичка бе приготвила. Мариана не спеше и за да минава времето, си шепнеше с Олег, а Дик, на когото му се спеше, демонстративно пухтеше. После каза:
— Утре няма да правим почивка през деня, ясно ли е?
— И какво? — попита Олег.
— Ще ви заставя да вървите. Колкото и да ви се спи.
— Не се бой — каза Олег. — Няма да се забавим заради нас.
— Все едно е заради кого.
Олег не започна да спори. Разбираше, че Дик има предвид Томас. Мислеше, че Томас спи, не чува. Но Томас чу и каза:
— Струва ми се, че имам пневмония. Извинявайте, че стана тъй, приятели.
Бяха опънали палатката в една голяма вдлъбнатина в скалата, тук беше по-топло, отколкото на открито, и козата с пъхтене обикаляше наоколо, после взе да шумоли, да чопли земята.
— Какво търси? — прошепна Мариана.
— Охлюви — каза Олег. — Видях я как намери охлюв.
— Мислех, че тук е студено за тях.
— Щом ние живеем, могат и други.
— Нищичко няма тук — рече Дик. — Спете.
Томас се разкашля. Мариана пак му даде да пие. Чуваше се как зъбите му тракат по края на канчето.
— Трябва да се върнеш — каза Дик.
— Късно е — възрази Томас. — Няма да стигна до селището.
— Глупак си ти, Дик! — извика Мариана. — Забравяш законите.
— Нищо не забравям — повиши глас Дик. — Знам, че сме длъжни да се грижим за болните. Знам какво е дълг, не по-зле от тебе знам. Но всички ми повтаряха едно и също: ако сега не стигнем до прохода, ако не донесем желязо и инструменти, селището може да загине. Не съм го измислил аз. Не вярвам, че селището ще загине. Прекрасно си живеем и без желязо, и без разни други неща. С арбалета си мога да поваля мечка от сто крачки.
— То се знае — каза Олег, — нали имаш железни върхове на стрелите. Ако Сергеев не беше ги изковал, как ще повалиш мечката?
— Мога да си направя връх от камък. Работата не е в материала, а в умението. Пратиха ни насила тук, в планината…
— Никой не те е пращал насила. Сам тръгна — каза Олег.