— Сам. От нищо не ме е страх. Но всички знаете: още няколко дена — и ще завалят големи снегове. Ако се влачим тъй, няма да минем през прохода. Може и да не се върнем. А това е глупаво.
— Какво предлагаш? — попита Олег.
Томас и Мариана не се намесваха в спора им, но внимателно слушаха. На Олег му се струваше, че дори козата надава ухо.
— Предлагам да оставим тук Мариашка и Томас. Да им дадем одеяла и храна. Всичко да им оставим. А ние с тебе без багаж ще дотичаме до прохода.
Олег не отговори. Разбираше, че не бива да оставят Томас. Не бива да го лишават от цел. Това ще го убие. Но ако Дик си помисли, че Олег го е страх да продължат двамата?
— Уплаши ли се? — попита Дик.
— Не за себе си — най-после каза Олег. — Щом е болен, Томас не може да защищава Мариана. А Мариана — него. Ами ако дойдат зверове? Ако тук има хищници? Как ще се справи тя?
— Мариашка, ще се справиш ли? — Дик не попита, а сякаш заповяда, сякаш имаше право да заповядва.
— Ще стигна — рече Томас. — Ще стигна, не бойте се, приятели. Трябва да стигна… вървя натам цели шестнадесет години, разбирате ли, цели шестнадесет…
И гласът на Томас беше горещ, бърз, сякаш пълен със сълзи.
— Тогава спи — каза Дик след дълга пауза, в която никой нищо не каза, никой не се съгласи с него, но и никой не го убеди.
А на сутринта спорът се прекрати сам по себе си. По много проста причина: Олег стана пръв — главата го болеше, краката му бяха като дървени, гърбът му бе премръзнал до гръбнака, — излезе от вдлъбнатината, примижа от ярката светлина, изтича зад скалата по нужда и видя върху бялата пелена на платото — през нощта вятърът бе заличил следите на хората — върволица от дупки, в които дори не можа изведнъж да различи следи, сякаш някой бе оставял на снега големи бъчви.
Олег събуди Дик и двамата предпазливо тръгнаха по следите, по посока на отпечатъците от нокти. Следите свършваха при една почти отвесна пропаст — значи зверът можеше да се катери и по скали.
— Какъв ли е? — шепнешком попита Олег.
— Ако легне върху къща, ще я смачка — каза Дик. — Да можехме да го убием!
— Малка надежда има — рече Олег. — Дори с твоя арбалет. Няма да му пробиеш кожата.
— Ще се помъча — обеща Дик. — Връщаме ли се?
— Не бих искал да оставим Мариашка и Томас тук — каза Олег.
— Не настоявам — отвърна Дик. — Макар че може да е тревопасно.
— Дори да е подвижно растение, като живовлек, не бива да рискуваме.
— Къде бяхте? — попита Мариана, която палеше огън. — Температурата на Томас е спаднала. Хубаво е, нали?
— Хубаво е — съгласи се Олег.
Те разказаха за следите, защото Мариана и без това щеше да ги види. Но тя не се уплаши. Малко ли животни има наоколо! Ако ги изучи човек, оказва се, че съвсем не всички са зли и опасни. Животните си имат свои занимания.
— Сядайте — каза Мариана. — Ще закусим.
Томас изпълзя от палатката. Беше бледен и слаб. Държеше манерката. Като сядаше до Олег, отвинти капачката и пийна малко.
— Трябва да се стопля — изхриптя той. — Едно време лекарите са предписвали вино на слабите и болните.
Мариана взе своята торба. От нея изпадна гъба. Торбата беше разкъсана, проядена. И празна.
— Къде са гъбите? — обърна се Мариана към Томас. Сякаш той трябваше да знае къде са.
— Какво? — скочи Дик. — Не прибра ли снощи торбата в палатката?
— Бях капнала от умора — каза Мариана. — Мислех, че съм я прибрала. А тя е останала навън.
— Къде е това добиче? — тихо рече Дик. — Ще ни плати за това.
— Луд ли си! — развика се Мариана. — Откъде знаеш, че е козата?
— А кой е? Ти? Томас? Или аз? Какво ще ядем сега? Как ще стигнем до прохода?
— Нали имаме месо — каза Мариана.
— Покажи го. Може и него да го няма?
— Защо козата ще яде месо? — учуди се Мариана.
Дик беше прав. Месото също бе изчезнало. Бяха останали двадесетина парченца. И толкоз.
— Не се шегувам. — Дик взе от снега арбалета. Козата сякаш разбра какво я заплашва и изведнъж рязко отскочи зад скалата.
— Чакай — каза Олег. — Чакай, ако има нужда, ще успееш. Винаги ще успееш. Нали Мариана иска да ги развъжда. Разбираш ли колко важно е това за селището — значи винаги ще имаме месо.
— За селището е важно да не умрем — отвърна Дик. — Ние сме неговата надежда. Без нас козата няма да отиде в селището. Тя също няма какво да яде. И ще избяга.
— Не, Дик, моля ти се — каза Мариана. — Козата ще си има малки, разбираш ли?
— Тогава да се връщаме! — отсече Дик. — Край на нашия поход. Той е безсмислен.
— Чакай — обади се Томас. — Все още решавам аз. Ако искаш, разрешавам ти да се върнеш. Ще успееш, не се съмнявам. А аз ще продължа. Заедно с ония, които поискат.