— Аз продължавам — каза Олег. — Не можем да чакаме още три години. Не се знае какво ще е тогава.
— И аз продължавам — обади се Мариана. — Дик също. Той не е лош, тъй да знаете. Иска на всички да им е по-добре…
— Недей да обясняваш — рече Дик. — Рано или късно ще убия това животно.
— За днес имаме храна — рече Томас. — Разбира се, че няма да е лошо, ако се върнем с козата. Можем дори да я натоварим. Тъй или иначе, вървим два пъти по-бързо, отколкото тогава.
Томас отпи още веднъж от коняка и разклати манерката. По звука се разбираше, че е останало съвсем малко огнена вода.
— Още един ден — каза Дик — и вече ще е късно за връщане. Това засяга най-много тебе, Томас. Разбираш ли?
Мариана се разшета край огъня, бързаше да възвари вода. Бяха й останали още от сладките коренчета, две-три шепи. В същност няма нищо страшно, реши Олег. Не им е за пръв път да гладуват.
Само след два-три часа ходене Олег си помисли, че все пак Дик е бил прав. Вървяха без пътека по снежната целина, все нагоре, при това трябваше да обхождат скали, да се провират през теснини, да пресичат ледници, въздухът беше рязък, остър, дъхът секваше. Олег бе свикнал да не си дояжда, не знаеше какво е да се нахраниш до насита, но все пак рядко му се случваше да гладува — в селището обикновено имаше известни запаси. А сега стана ясно, че ги очакват цели дни без храна, съвсем без храна. И неочаквано за себе си Олег забеляза, че гледа козата с въжделение, надява се, че тя ще падне в някоя пукнатина, внезапно ще умре и тогава няма да е принуден да се отказва от думите си. Е, ще намерим друга, беззвучно повтаряше той, ще намерим друга.
И сякаш дочул мислите му, Томас изведнъж каза:
— За щастие месото върви самичко. Иначе не можехме да го носим.
— Стойте.
Това беше гласът на Дик. Дик се приближи до козата със здраво, плетено от водорасли въже в ръка и го метна на врата й. Козата покорно и тъпо чакаше да я вържат. После Дик подаде на Мариана свободния край на въжето и каза:
— Води я. Не искам да рискувам.
Олег бе тежко натоварен. Беше извадил от торбата на Томас неговите дърва — и собствената му торба прерязваше рамото, караше го да се задъхва.
През деня спряха да починат. Почиваха дълго, защото всички бяха капнали, а Томас се олюляваше така, докато вървеше, че им се искаше да го подкрепят. Лицето му се бе зачервило, очите му бяха полузатворени, но той упорито вървеше все напред и напред към своя проход, към прохода, който за него значеше повече, отколкото за останалите.
Два часа след почивката Томас се разтревожи.
— Чакайте — каза той. — Да не объркаме пътя. Тук трябва да има лагер. Помня тази скала.
Томас седна на един плосък камък, с треперещи пръсти разгъна картата и тръгна по нея с пръст. Това не говореше нищо на Дик и той тръгна напред с надеждата да намери плячка. Олег приклекна до Томас.
Картата беше нарисувана с мастило още по времето, когато имаше мастило — гъста течност, с която пълнеха писалките. Олег бе виждал писалки. Само че не пишеха.
Бяха направили картата още когато построиха първите къщи на селището и решиха, че при първа възможност ще се върнат към прохода. Всички заедно рисуваха тази карта.
— Ние сме тук — каза Томас. — Вече сме изминали повече от половината път. Изобщо не мислех, че можем да вървим толкова бързо.
— Времето е хубаво — рече Олег.
— По всичко личи, че сме нощували тук — забеляза Томас. — Трябва да има следи, а не се виждат.
— Много години са минали — каза Олег.
— Да… — мърмореше Томас — група скали… три скали, не, четири. Ах, щях да забравя… — обърна се той към Олег — вземи това. Непременно го вземи. Без него да не стъпваш в кораба. Помниш ли?
— Това е… измервачът на радиацията, нали?
— Да, измервачът на радиацията. Знаеш защо не можахме да останем при кораба: там имаше висока радиация. А освен това беше голям студ.
— Ще поспите ли малко? — попита Олег. — На вас ви е трудно. А после пак…
— Не, не бива да спираме — това е сигурна смърт. Аз отговарям за вас… Къде ли е лагерът?… Трябва да се копае по-дълбоко… погребахме ги, но нямахме сили да копаем достатъчно, разбираш ли, непременно трябва по-дълбоко…
Олег прихвана Томас, който политна от камъка.
Върна се Дик, осъдително погледна как Олег увива Томас в одеялата, а Мариашка бързо раздухва огъня, за да стопли сиропа. Мариашка се бе уплашила — Томас беше много болен. Дик мълчеше, но на Олег му се струваше, че повтаря: „Нали ви предупреждавах“.
Олег сам развинти капачката на манерката и помириса коняка — миризмата беше остра, по-скоро приятна, но не му се пиеше, това не беше за пиене. Поднесе я внимателно към пресъхналите устни на Томас, който шепнеше нещо неразбрано, но отпи глътка и, кой знае защо, каза „скоол“.