Можаха да продължат пътя си чак на здрачаване. Томас дойде на себе си, увиха го в одеяла, Олег носеше торбата му, а Дик взе арбалета. Заради това спиране вървяха или по-точно се катериха по стръмнината, осеяна с огромни неустойчиви камъни, не повече от два часа, после вече не се виждаше добре и трябваше да търсят място за нощуване.
Застудяваше, небето тук имаше съвсем друг цвят — не беше само сиво, както в гората, а привечер доби тревожни, червеникави, виолетови багри и това ги плашеше, защото в небето нямаше сигурност.
Бяха много гладни. Олег бе готов да дъвче камъни. Пък и нахалната коза, щом свалиха и оставиха на снега торбите, веднага се втурна към тях и се опита да ги разхвърля с клюна си, сякаш единственото занимание на хората бе да крият храната от нея.
— Марш оттук! — викна й Олег и я замери с камъни. Козата отскочи с блеене.
— Недей — каза Мариашка. Лицето й се беше смъкнало, толкова бе уморена. Дори бе почерняла през деня, дори бе станала по-мъничка, по-тъничка. — Тя не разбира. Мисли, че ще й дадат да яде. Тя има по-голяма нужда от хората.
Тая вечер Дик удари Мариана.
Дъвчеха последните парченца месо, сухи резенчета. И пиеха гореща вода. Това беше измама, а не ядене, защото човек трябва да изяде поне една шепа такива парченца, за да се засити. А Мариана скришом даде своето парченце на тая нещастна коза, мислеше, че никой няма да забележи, но забелязаха всички освен Томас, който беше почти в несвяст. Олег не се обади, но реши по-късно да каже на Мариана, че това е глупаво. Той разбираше Мариана, но разбираше и друго — колко е глупаво да хранят козата, след като и те скоро ще умрат от глад.
А Дик не премълча. Протегна ръка над огъня, дълга ръка с големи, силни пръсти, и късо, рязко удари Мариана по бузата. Мариашка извика:
— Защо?
Олег се спусна към Дик, Дик леко го отблъсна.
— Идиоти — злобно рече той, — сбирщина от идиоти. Сами ли искате да се уморите от глад? Никога няма да стигнете до прохода!
— Месото си е мое — обади се Мариашка, очите й бяха сухи и зли, — не искам да ям.
— Искаш — каза Дик. — А за утре имаме само по две парченца месо. Само по две. И ще се качваме нагоре. Защо ли тръгнах с вас!
Той изведнъж извади ножа си и без да се обръща, силно го хвърли към козата. Ножът отскубна кичур зеленикава козина, удари се в скалата и иззвънтя. Дик скочи, козата хукна да бяга, уплаши се.
— Идиоти! — развика се Дик. — Защо всички наоколо нишо не разбират! Защо не разбират, че вече никога няма да се върнем!
Той не гледаше плачещата Мариашка, не гледаше и Олег, който не можа да измисли нищо по-хубаво, а взе да тика в ръцете на Мариана последното си парченце месо, сякаш тя беше малко момиченце. Мариана буташе ръката му, а Дик бързо разгъна одеялото си, изопна се на него и затвори очи. Заспа или се престори, че спи.
Томас кашляше провлечено, сякаш вече нямаше сили да кашля.
Олег стана и го зави в палатката. После с Мариашка легнаха от двете страни на Томас, за да го стоплят. Заваля сняг. Снегът не беше студен, покри ги с дебел пласт, козата дойде вече по тъмно и също легна до тях, разбираше, че когато са заедно, е по-топло.
И тая нощ Олег почти не спа или му се струваше, че не спи. Нещо огромно мина наблизо, като закриваше синкавата светлина на утрото, после изведнъж стана по-студено — козата стана и тръгна да си търси храна, а после Олег бе ухапан от бълха. Не можеше да се разбере откъде се е взела. Може да се е крила в дрехите или в козината на козата.
Снежната бълха хапе по особен начин — с нищо не можеш да я сбъркаш. Още не бяха измислили как да се предпазват от бълхите и как да лекуват ухапването им. Това ухапване е безнадеждно като смъртта. Можеш да плачеш, да крещиш, да викаш за помощ — и никой не е в състояние да ти помогне. Всичко става по часове. Първо усещаш ухапването — бодва те нещо студено, сякаш са вкарали под кожата ти бучка лед, — и някакво ледено парене, едно такова остро, че веднага се събуждаш, веднага замираш в ужас и безсилие. И после нищо — цял час нищо. А след това губиш разсъдъка си — с всички става по един и същ начин, с умни и глупави, с млади и стари. За половин или един час изпадаш във властта на кошмарите. Стария казваше, че ако има микроскоп, лесно ще се справи с тая болест — ще открие причинителя, ще намери враг или отрова за него и ще направи лекарство… Започваш да буйствуваш, подивяваш, никого не познаваш, можеш да убиеш най-близкия си приятел и после да не помниш как е станало. При първия случай на тая болест в селището никой не знаеше какво става. Имаше още няколко страшни случая, преди да разберат, че не бива да се борят с бълхената треска, с тоя припадък — трябва да вържат болния, да го приберат и просто да чакат кога ще мине буйството и той ще дойде в съзнание. Това е всичко. Някой ден, като се научат да лекуват треската, ще е другояче. А сега изходът е един… И ако някой в селото бъде ухапан от снежна бълха, от това мъничко, нищожно създание, самичък бърза при хората и моли: вържете ме! В това има нещо ужасно. Човекът е още здрав, разсъждава, всичко му е ясно, разбира като обречен на смърт, че ще минат още няколко минути — и ще изчезне, а вместо него ще се появи някакво зло, безразсъдно същество. Всеки е виждал как става с другите. И всеки се срамува, като си помисли, че същото ще стане и с него. Всеки се страхува да преживее кошмарите и сънищата, които ще го измъчват по време на припадъка. Ето защо като усети студеното ухапване на бълхата, Олег се събуди и веднага вдигна останалите.