— Дик — виновно каза той. — Извинявай, далече ли ти е въжето?
— Какво? — Дик скочи и зашари с ръце в тъмното.
Току-що бе започнало да съмва. Томас изхърка на сън, но не се събуди.
— Ах, какво нещастие! — занарежда Мариана. — Бълха ли те ухапа?
— Току-що.
Дик се прозина.
— Можеше да не бързаш. Имаш цял час на разположение, най-малко час.
— Става и по-бързо — каза Олег. — Ама че глупава работа!
— Да, само това ни липсваше — съгласи се Дик. — Излизай на студа.
— После ще те покрия с одеялото — обеща Мариана. — И ще постоя при тебе.
— Ех — въздъхна Дик, като търсеше въжето. — Пак няма да тръгнем навреме.
— Бърже ще мине — каза Олег.
— След припадъка ще трябва да лежиш най-малко два часа, по себе си знам — рече Дик. Не се сърдеше на Олег, а го беше яд на съдбата, на постоянните несполуки в тоя поход.
Чувството на студ в бедрото, където го бе ухапала бълхата, не напускаше Олег. Той все си представяше как кръвта, заразена с малка капчица отрова, пулсира и тече към мозъка, за да го нападне и да лиши Олег от разум.
Дик провери въжето, без да бърза. Мариана взе да пали огън.
Зората беше синя, съвсем друга в сравнение с долината, където денят винаги е сив.
— Е, хайде — каза Дик, — ела.
— Само да не си счупи нещо — обади се Мариана. — Горкият Олежка.
— Не вързвам за пръв път — рече Дик. — Мръсно нещо са тия бълхи. Отпусни се, Олег, така е по-леко. И мисли за друго.
Той първо върза ръцете на Олег на гърба, после омота гърдите и краката му. Въжето силно се впиваше в тялото, но Олег търпеше, знаеше, че е както при лудите, по време на припадъка човек изпитва прилив на нови сили, става як като мечка. Тъй че ако го съжалиш сега, после за всички ще е по-лошо.
Томас се разпъшка. Чорлавата му прошарена глава се подаде от палатката. Томас се мръщеше, безсилен да се досети къде е. Очите му се бяха налели с кръв, лицето му беше червено, потно. Най-после той разпозна Дик, който вързваше Олег. Олег смутен се усмихваше — неприятно е да създаваш на хората такива тревоги, неприятно е да разбираш, че скоро твоето „аз“ ще изчезне. Старият им бе разказвал, че в средните векове наричали епилептичките и другите ненормални жени вещици и дори ги изгаряли на клади, когато ей така ги хващал бесът.
— Бълха — каза Томас, — навсякъде има бълхи… навсякъде има гадини…
— Поспете още малко — рече му Олег. — Нали знаете, че няма скоро да дойда на себе си. Почивайте!
— Студено е — забеляза Томас, — не може да се спи, скоро ще застъпвам на дежурство и компютърът пак нещо не работи — сигурно в него е влязла бълха.
— Защо ли тръгнахме? — попита Дик. — Не биваше да се изпраща в планината такава компания.
— Нямаше други — отвърна Мариана. — Нямаше кой друг да тръгне. Нали знаеш.
Студът постепенно се разпространяваше по цялото тяло, но това не беше обикновен студ, а сърбящ, опъващ жилите — сякаш безброй малки бучици лед сновяха и се блъскаха в гърдите, в краката… Главата на Томас започна да се уголемява…
— Готово — каза Дик. — Май добре те омотах. Гади ли ти се?
— Гади ми се — опита да се усмихне Олег, но скулите му вече бяха изтръпнали.
— Слушай — обърна се Дик, — къде е козата?
— Козата ли? Чувах я през нощта.
— Питам те къде е козата! — натъртено рече Дик, гласът му стана хлапашки, изтъня от злоба. — Върза ли я?
— Вързах я — отвърна Мариана. — Но сигурно се е развързала.
— Питам те къде е козата! — Ядът, който напираше в Дик, трябваше да намери някакъв изход — и козата се превърна в символ на всички несполуки.
— Не се сърди, Дикушка — каза Мариана. Тя се мъчеше да загърне Олег с одеялата. — Козата сигурно търси нещо за ядене, нали трябва да се нахрани…