— Тук няма какво да търси. Защо не си я вързала?
Дик измъкна изпод палатката арбалета, пъхна ножа в пояса си.
— Къде? — попита Мариана, макар че отлично знаеше къде е тръгнал.
Дик внимателно разглеждаше снега наоколо — търсеше следите на животното.
— Тя ще се върне — каза Мариана.
— Ще се върне — повтори Дик. — Само че като труп. Стига вече. Не искам да умра от глад заради твоята глупост.
Дик ставаше все по-висок и по-висок, скоро ще опре глава в небето, но може да се удари в облаците — нали са стъклени, твърди… Олег стисна очи и отново ги отвори, за да пропъди видението. Томас седеше на одеялото и се поклащаше насам-натам, сякаш беззвучно пееше песен.
— Мариашка, стопли вода. — На Олег му се стори, че гласът му звучи твърдо и силно, а в същност шепнеше почти беззвучно. — За Томас. Той е зле.
Мариана разбра.
— Ей сега, Олежка, ей сега.
Но не откъсваше очи от Дик.
— Така си и мислех — каза Дик. — Тръгнала е назад. Надолу. През нощта ще е изминала двадесетина километра.
— Дик, остани тук — изведнъж ясно и силно рече Томас. — Мариашка сама ще намери козата. А ти ще я убиеш.
— Можеш да не се съмняваш — каза Дик. — Можеш да не се съмняваш. Стига глупости.
— Ще тръгна и ще я намеря! — Мариана забрави за водата. — Не бива да отиваш сега, Дик. Томас е болен, някой трябва да наблюдава и Олег.
— Нищо няма да му стане. — Дик пъхна пръсти в гъстата си тъмна коса, пръстите му се оплетоха в космите, той ги дръпна и поклати глава. — Ще се справиш, Мариана.
И без да се обръща, бързо и леко тръгна по следите на козата надолу, откъдето бяха дошли предния ден.
— Исках ти да отидеш — каза Томас, — ти щеше да я доведеш. А той ще я убие.
Макар че светът около него непрекъснато променяше формите и пропорциите си и ставаше все по-неустойчив и несигурен, Олег запазваше способността си да мисли. Той каза:
— Мога да разбера Дик… наистина не ни върви.
— Остава ни съвсем малко път — рече Томас. — Знам. Движим се бързо. Ще бъдем там утре или други ден. До утре ще издържим и без месо. Нали ще издържим? А отвъд прохода има храна. Обещавам ви, приятели. Дик, обещавам!
Дик вдигна ръка, за да покаже, че чува — звуците се носеха надалече над снежния склон, — но не забави крачките си.
— Трябва да хванем козата — обърна се Томас към Мариана. — Тя ни е нужна. Но не бива да я убиваме. Няма смисъл… Нещо ми пари. Колко е горещо… Защо толкова силно ме боли черният дроб? Не е честно. Вече сме на две крачки.
— Той ще я убие… — каза Мариана. — Непременно ще я убие… Ди-и-ик!
Мариана се обърна към Олег и Томас.
— Какво да направим, кажете, нали сте умни, нали знаете всичко. Как да го спрем?
— Не можем да го настигнем — въздъхна Томас. — Жалко, но за него аз вече не съм авторитет.
— Ей сега… — рече Олег. — Само ме развържи. Може би ще успея до припадъка, може би ще успея?
Мариана махна с ръка. После направи две крачки подир Дик, върна се и погледна Томас и Олег.
— И вас не бива да оставям.
— Тичай! — изведнъж викна Томас. — По-бързо!
— Може ли?
— Тичай — каза Олег.
— Но как тъй ще ви оставя… ами ако някой звяр…
— Тичай! — повтори Олег. — И се връщай.
Леко, сякаш не докосваше снега, Мариана се втурна надолу по склона — натам, където бе изчезнал Дик.
— Жалко за момичето — каза Томас. — Привързало се е към това животно.
— Жалко — рече Олег. — Колко странно: вие сте съвсем безформен. Дебел сте, а после ставате съвсем тънък като кибритена клечка.
— Да — съгласи се Томас. — Не знам защо, но тая отрова действува първо на зрението. Помня, хапан съм три-четири пъти. Но не се бой, странични ефекти практически няма. Не се бой.
— Разбирам, но все пак страшно е да изгубиш себе си, нали? Сега още съм аз, а след малко няма да ме има.
Нещо влечеше Олег надолу, в синята вода, и беше много трудно да се задържи на повърхността, защото краката му бяха оплетени с водорасли и трябваше да ги освободи, трябваше да ги изтръгне някак, за да не се удави…
Одеялото, с което Марианка беше покрила Олег, се смъкна. Олег не можа да се удържи до стената и падна на снега. Очите му бяха затворени, устните помръдваха, лицето бе потъмняло от напрежение, от желание да разкъса въжето. Томас се помъчи да стане, за да помогне на Олег, да го покрие или поне да положи главата му върху коленете си. В такива случаи това е полезно — да придържаш главата на ухапания. Олег изви гръб и буквално политна във въздуха, отблъсна се с юмруци от земята и се търкулна надолу по склона. Превъртя се няколко пъти, удари се в една стърчаща от снега скала и спря. Дрехата му се раздра, снегът се топеше върху голите му гърди.