Така не бива, мислеше си Томас. Непременно трябва да се замъкна при него. Дявол да я вземе и козата, и Дик с неговия комплекс за силна личност! Но Дик вярва, че е прав, вярва, че се ръководи само от грижата за всички. И от своите дивашки позиции е прав — с дивашкото си неумение да гледа в бъдещето… Не става ли твърде бързо превръщането на колективния, цивилизован човек в дивак? Май не бяхме прави, когато позволявахме на децата си да растат като вълчета, за да им е по-лесно в гората? Но нямахме избор. Цели петнадесет години ние, възрастните, не можахме да стигнем до прохода. И нямаше да ни остане никаква надежда, ако не бяха израснали Дик и Олег. На колко години съм сега, май съм прехвърлил четиридесетте? Колко болезнено е дишането — двойна пневмония, не е нужно да си лекар, за да поставиш тая диагноза. Ако не стигна до кораба, песента ми е изпята. Никакво козе месо няма да ми помогне. И трябва да вървя сам — момчетата не могат да ме замъкнат до прохода… Какво става с Олежка? Бълхата е връх на нещастието: сякаш съдбата, стаена в скалите или в гората, не иска да ни пусне при човечеството, сякаш гората иска да ни превърне в свои деца, в двукраки чакали — съгласна е да търпи нашето селище, но само като свое собствено продължение. А не като отрицание. Там, зад скалата, тъмнее пропаст, не изглежда дълбока, но ако Олег падне в нея, както е вързан, ще се пребие. Къде е въжето, къде е второто въже, трябва да го вържа за оня камък…
Томас пълзеше надолу, добре, че беше надолу, надолу се пълзи по-лесно, само дето снегът го пари — кой знае защо, снегът успява да проникне навсякъде и силно пари гърдите, а когато кашляш, кашляш полекичка, за да не разкъсаш белия си дроб, пък кашлицата се натрупва и набира от гърдите, с нищо не можеш да я удържиш.
Томас пълзеше надолу и мъкнеше подире си въжето, което му се струваше невероятно тежко, оловно. Въжето се размотаваше и се влачеше като змия. Олег се замята като птица, мъчеше се да разкъса навивките около тялото си, тилът му се удряше в камъните — и Томас физически усещаше болката, която измъчваше Олег, измъчваше го в кошмар, но въпреки това беше реална, трансформирана във видение — в този момент на Олег му се струваше, че върху него е паднал покрив на къща. До Олег оставаха десетина метра, не повече, Томас разбираше, че той не го чува, не може да го чуе, но повтаряше: „Потърпи, идвам“ — и се мъчеше да вдигне глава, за да види дали Мариана и Дик не се връщат, но сякаш напук те не се връщаха.
Най-важното е да успее, да успее, преди Олег да се е свлякъл до пропастта, тогава вече ще е късно — късно ще бъде и да вървят към прохода, да завършат похода, който продължава вече шестнадесет години. Тия глупави момчета не знаят, че там, отвъд прохода, първата ми работа ще бъде да намеря пакетче цигари — нека се зверят, тичат и цъкат с език, а аз ще седна в креслото, в мекото кресло, и ще запуша за пръв път през тия години. Мариашка ще се уплаши, като види, че от устата ми излиза дим, а на мене ще ми се завие свят от първото смукване… Защо сега ми се вие свят? Нали не пуша?
Когато се домъкна до Олег, Томас изгуби съзнание за няколко секунди — беше изчерпал всичките си сили, за да допълзи. Водено само от това отчаяно желание, тялото му отказа да се подчинява повече — сякаш бе изпълнило всичко, на което беше способно.
Томас дойде на себе си от подухването на ледения вятър, довял облак сняг, а може би от неясния шепот на Олег и хрипкавото му дишане. На Томас най-много от всичко на света му се искаше да затвори очи, защото да лежи така и да не прави, да не мисли нищо, за него беше топла, уютна приказка, сбъдване на желанията.
Олег се бе отместил още един метър и се мяташе, за да се освободи от въжетата, отблъскваше се с вързаните си крака от скалата. Томас придърпа към себе си въжето, като се чудеше как по-здраво да привърже Олег за скалата, но не се сещаше как да го направи, а после се оказа, че ръката му е празна — той беше изпуснал въжето, краят му, навит на колело, беше останал няколко метра назад и Томас нямаше сили да се върне. Той се протегна, за да хване краката на Олег. Но Олег силно ритна и отхвърли Томас, чието тяло не почувствува болка.
Томас разбра, че така не може да удържи Олег, че Олег все ще му се изплъзва, защото, дори вързан, е много по-силен от него. Ето защо Томас продължи бавното си пътешествие към пропастта, за да се озове между нея и Олег, да се превърне в бариера, в препятствие, в неподвижна преграда. Струваше му се, че пълзи няколко часа, и молеше, придумваше Олег да потърпи, да полежи спокойно. И все пак когато успя най-после да допълзи до тясната ивица, която отделяше Олег от пропастта, Олег се бе смъкнал вече толкова ниско, че Томас трябваше буквално да се промушва между тялото на Олег и острите камъни по края.