И навярно Томас щеше да избута, да изтегли Олег обратно, поне няколко метра нагоре, към безопасността, ако самият той можеше да се удържи за нестабилния край на съзнанието и не бе решил да си отдъхне няколко секунди, преди да се захване със сизифовия труд…
Мариана задъхана дотича до лагера. Струваше й се, че е отсъствувала няколко минути, а всъщност я нямаше повече от час. Тичаше право към палатката и затова не разбра веднага какво е станало. Видя само, че лагерът е безлюден и първо дори повдигна края на палатката, като мислеше, че Томас и Олег се крият там от снега, макар че палатката лежеше плоско на земята и никой не би могъл да се скрие под нея.
Мариана объркана се озърна и видя следа по снега, която отиваше надолу към скалата — такава следа, сякаш някой бе влачил по снега тежък товар, — и веднага си представи страшна картина: как животното, което бе оставило кръглите като бъчви следи, влачи двамата мъже и виновна за това е само тя, защото бе хукнала да спасява козата, а беше забравила хората, болните хора в снежната пустиня — нещо, което не бива, не бива да се прави. И всичко излезе ужасно и глупаво, защото тя не настигна Дик и не намери козата, а като остана сама сред скалите, се уплаши, че няма да намери пътя към лагера, уплаши се за Томас и Олег, които са безпомощни, хукна обратно — и ето, че закъсня.
Мариана ситнеше надолу по склона, хлипаше и повтаряше:
— Майчице, майчице…
Кой знае защо, на снега се валяше въже. Олег ли бе успял да се развърже?
Тя заобиколи сивата скала и видя, че вързаният Олег лежи на края на пропастта, а Томас никъде го няма.
— Олег! Олежка! — развика се тя. — Жив ли си?
Олег не отговори. Той спеше. Хората винаги заспиват, когато припадъкът е минал. Беше сам, но следата от тялото му продължаваш надолу, към пропастта, и когато Мариана погледна долу, видя, че там, наблизо, на пет-шест метра, лежи Томас, много спокойно и дори някак удобно, затова Мариашка не се досети изведнъж, че Томас е вече мъртъв. Тя слезе долу, като бързаше и чупеше нокти по ледените камъни, дълго го разтърсваше, мъчеше се да го събуди и чак тогава разбра, че Томас е умрял при падането. А Олег, който бе дошъл на себе си, чу плача на Мариана и попита със слаб глас:
— Ти ли си, Мариашка, какво има? — Той изобщо не помнеше как е бутнал Томас долу, макар че после, по следите, можаха да разберат как и защо е станало всичко, досетиха се как е умрял Томас.
Дик се върна в лагера след още два часа. Не беше настигнал козата — загуби следите й по големия каменен сипей. По обратния път срещна следи на неизвестно животно и тръгна по тях, като се надяваше да застреля дивеч и реши, че ако се върне в лагера с плячка, ще може да каже, че нарочно е оставил козата на мира, съжалил се е над Мариана. И вече искрено вярваше, че се е съжалил над Мариана, защото не можеше да понася неуспехите.
И когато научи какво е станало в лагера в негово отсъствие, излезе по-трезвен и спокоен от другите и каза на Олег:
— Не говори глупости, не си дете, никого не си убил и за нищо не си виновен. Нали не си знаел, че си блъснал Томас. Трябва да си му благодарен, че се е мъчил да те удържи. Може нищо да не е успял да направи, навярно нищо не е успял да направи, но все пак е искал да те спаси. Може би дори така е по-добре, защото Томас беше съвсем болен, можеше да умре всеки миг, а искаше да стигне до прохода, така че щяхме да го мъкнем със себе си — и всички щяхме да загинем, никой нямаше да стигне горе и нямаше да се върне.
— Искаш да успокоиш Олег — отговори Мариана, като се превиваше от болка: ръцете й бяха премръзнали, беше ги изподрала до кръв, докато се мъчеше да съживи Томас и със залитащия от слабост Олег мъкнеха тялото му към палатката. — Искаш да успокоиш Олег, а виновни сме ние с тебе. Изоставихме ги. Ако не бяхме хукнали подир козата, Томас щеше да е жив.
— Правилно — каза Дик, — не е трябвало да тръгваш след мене. Това е глупост, женска глупост.
— Нима не обвиняваш себе си? — попита Мариана.
Томас лежеше между тях, покрит презглава с одеялото, и сякаш присъствуваше на тоя разговор.
— Не знам — рече Дик — Аз тръгнах подир козата, защото ни е нужно месо. Трябва да стигнем. Това е нужно на всички. На мене по-малко от другите, защото съм най-силен.
— Не искам да говоря повече с него — отсече Мариана. — Студен е като тоя сняг.
— Искам да бъда справедлив — каза Дик. — Никой няма да спечели, ако се тръшкаме и хленчим. Само губим време. Денят вече преваля.