— Олег е още слаб да върви — забеляза Мариана.
— Нищо ми няма — рече Олег. — Тръгвам. Само трябва да взема от Томас картата и измервача на радиацията. Той ми каза, че ако стане нещо, трябва да взема тия две неща.
— Няма нужда — отсече Дик.
— Защо?
— Защото се връщаме — спокойно каза Дик.
— Така ли реши? — попита Олег.
— Това е единственият начин да се спасим — продължи Дик. — В други ден ще сме в гората. Там ще намеря плячка. Ще ви върна в селището, обещавам.
— Не — възрази Олег. — Ще продължим.
— Глупаво е — рече Дик. — Сега нямаме шансове да минем през прохода.
— Имаме карта.
— Защо й вярваш? Картата е стара. Всичко може да се е променило. И никой не знае колко още има да вървим без храна по голия сняг.
— Томас каза, че сме вървели бързо, че ни остава един ден.
— Сгрешил е. Много му се искаше да стигне горе и ни е лъгал.
— Не ни е лъгал. Каза, че там има храна и ще се спасим.
— Искаше му се да вярва това, беше болен, не разсъждаваше добре. А аз разсъждавам. Разбирам, че ще останем живи само ако се върнем.
— Аз тръгвам към прохода — рече Олег, като гледаше тялото, покрито с одеяло, обръщаше се към Томас, обещаваше му да върви напред.
— И аз — каза Мариана. — Как не разбираш?
— Мариашка — подзе Дик, като удряше с големия си юмрук по камъка в такт с думите. — Мога да разбера Олег. Стария му завъртя главата. Винаги му повтаряше, че е по-умен, по-добър от мене и тебе, че е особен. Олег не можеше да бъде по-добър от нас в селището или в гората, винаги ми е отстъпвал. В гората отстъпва дори на тебе. И тъкмо на него му е нужна приказката за прохода, разговорите за диваците, каквито нямаме право да станем. А аз не съм дивак. Не съм по-глупав от него. Нека тогава Олег върви, щом вярва. А тебе няма да пусна, ще те отведа долу.
— Глупости, глупости, глупости! — развика се Мариана. — Ние сме изпратени от селището. Всички ни очакват, всички се надяват.
— По-полезни ще сме живи — каза Дик.
— Хайде — рече Олег, като протегна ръка към одеялото, за да вземе от Томас картата и измервача. И бавно каза: — Прощавай, Томас, че не можа да стигнеш и взимам от тебе ценните неща. — Той отметна края на одеялото, Томас лежеше със затворени очи, с побеляло лице, устните му бяха изтънели. И Олег не можа да надвие себе си и да докосне студеното тяло на Томас.
— Чакай, аз ще ги взема — каза Мариашка. — Чакай.
Дик стана, отиде при скалата, вдигна от снега манерката, разклати я — конякът в нея изплиска. Дик отвинти капачката и изля коняка на снега. Във въздуха се разнесе остра непозната миризма. Дик завинти капачката и окачи манерката на рамо. Никой не каза нищо. Мариана подаде на Олег сгънатата карта, измервача на радиацията и ножа на Томас.
— Не можем да го заровим — каза Дик. — Трябва да го свалим в пропастта и да го затрупаме с камъни.
— Не! — извика Олег.
Дик учуден вдигна вежди.
— А какво предлагаш?
И беше глупаво да му отговаря, че върху Томас не бива да се хвърлят камъни. Нали е мъртъв и му е все едно.
Всичко направи Дик. Олег и Мариана само му помагаха. Вече нищо не приказваха. Олег и Мариана мълчаливо се приготвиха, взеха съвсем леките торби — дори дърва бяха останали само за един-два огъня, разделиха на три части последните резенчета сушено месо и Мариана занесе на Дик неговата порция. Той сложи резенчетата в джоба си и нищо не каза. После Олег и Мариана станаха и без да се озъртат, тръгнаха нагоре, към прохода.
Дик ги настигна след стотина метра. Настигна ги, после ги изпревари и тръгна напред. Олег едвам вървеше — още не бяха минали последиците от припадъка. Мариана куцаше — беше си ударила крака, когато слизаше в пропастта, и затова Дик не бързаше, та другите да не изостават. Изминаха само десетина километра, може и по-малко — и трябваше да спрат за нощуване.
Олег се стовари на снега и веднага заспа. Не можаха да го събудят да пие гореща вода със сладки коренчета. И той не видя онова, което видяха Дик и Мариашка, когато съвсем се стъмни. Облаците внезапно се разсяха и на небето се появиха звезди — никой от тях никога не бе виждал звезди. После небето отново се забули, Марианка също заспа, а Дик още дълго седя край угасналия, топъл огън, сложил крака в него, гледаше небето и чакаше — може би облаците пак ще се разпръснат? Той бе чувал за звездите, възрастните винаги говореха за тях, но никога по-рано не би могъл да си представи какво величие и простор се разкриват пред човека, който гледа звездите. Дик разбираше, че никога няма да се върнат в селището, но беше горд човек.
Станаха рано, разтопиха сняг, възвариха водата, пиха много и доядоха сладките коренчета, от които гладът им само се усили. Тоя ден се движеха по-бавно от обикновено, едвам се мъкнеха, дори Дик остана без сили.