Бедата беше там, че не знаеха дали това е пътят. Тогава хората бяха минали тук през зимата, когато е имало много сняг, силни студове и мъгла, ето защо сега всичко наоколо изглеждаше по-различно, отколкото на картата.
Обзе ги отчаяние, защото проходът беше абстракция, в която не можеш да повярваш, както не можеш да си представиш звездното небе, ако не си го виждал и само си чувал за него. Олег съжаляваше, че е заспал и е изтървал звездите, но може би това щеше да се повтори тая нощ. Ето — облаците на небето изтъняха, през тях от време на време прозираше синева и наоколо беше много по-светло, отколкото долу, в гората.
По пладне, когато всички капнаха, Дик заповяда да спрат и започна да разтрива със сняг премръзналите бузи на Мариашка. Тогава Олег видя някакво синьо петно встрани на снега. Не каза веднага на останалите, защото до него трябваше да се върви — още сто крачки. А нямаха сили да ги направят.
Когато най-сетне Дик каза, че е време да вървят, Олег посочи синьото петно. Тръгнаха към него. Крачеха все по-бързо и по-бързо — най-трудното е да станеш и да направиш първите крачки, особено ако знаеш, че няма нищо за ядене и дори дървата са се свършили.
Това беше синьо късо яке от здрав и тънък плат. Дик разрови снега наоколо, за да измъкне якето, а Олег изведнъж бе обзет от странно болезнено нетърпение.
— Недей — изхриптя той, — за какво ти е? Скоро ще стигнем, разбираш ли, на прав път сме!
— Здраво е — каза Дик. — Имаме нужда от него. Мариашка съвсем премръзна.
— Не го искам — рече Мариана. — По-добре да вървим.
— Вървете, ще ви настигна — заинати се Дик. — Вървете.
Тръгнаха, а Дик ги настигна след петнадесет минути. Носеше якето в ръка, но Мариана не го облече, каза, че е мокро и студено. Но най-важното беше, че якето е чуждо и някой го бе обличал. И щом го бе съблякъл и хвърлил, може би тоя човек е загинал, защото тогава са загинали много хора. Всички знаят, че през прохода са минали седемдесет и шест души, а до гората са стигнали малко повече от тридесет. И Мариана се страхуваше да види ония, които не бяха стигнали.
Тоя ден не успяха да се доберат до прохода, макар на Олег все да му се струваше, че билото на планината е пред тях — ей го там, зад оня ръкав на ледника, зад оня сипей… Пътят става все по-стръмен, а въздухът не достига.
Нощуваха или по-скоро изчакаха да свърши тъмнината, свити на кълбо, омотани с всички одеяла и покрити с палатката. Беше почти невъзможно да се спи от студ, само изпадаха в забрава и отново се събуждаха, за да сменят местата си. От Мариана, която лежеше по средата, почти не се чувствуваше топлина, тя бе станала някак безтелесна и остра — кожа и кости. Станаха на разсъмване, над тях имаше синьо небе, но не гледаха към небето.
После постепенно се развидели, облаците бяха прозрачни като лека мъгла и през тях светеше слънцето — студеното и ярко слънце, което също никога не бяха виждали, но не гледаха и към него. Едвам пристъпваха, заобикаляха пукнатините в леда, сипеите и корнизите. Дик упорито крачеше напред — избираше път, падаше и ставаше по-често от другите, но нито веднъж не отстъпи водачеството. И пръв стъпи на билото, без да разбере, че е стигнал горе, защото склонът, по който се катереха, незабележимо за очите се изравни и се превърна в плоскост, а после видяха пред себе си планински зъбери. Зъбер до зъбер, заснежени планински вериги, блестящи на слънцето, а след около час долу се откри долина, сред която, огромен дори оттук, от километровата височина, лежеше диск с тъмен метален цвят. Дискът лежеше, наведен на една страна и засипан със сняг, точно по средата на тая котловина. Капитанът бе успял да докара кораба дотук, когато след взрива в двигателния отсек приборите бяха отказали да работят. Бе приземил кораба в тая котловина, във виелицата, нощта и мъглата на суровата тукашна пролет.
Те стояха един до друг. Трима измъчени диваци — с арбалети на рамо, с торби от животинска кожа на гърба, окъсани, опърлени от студа и снега, черни от глада и умората — три микроскопични фигурки в огромния и пустинен, безмълвен чужд свят, гледаха мъртвия кораб, който преди шестнадесет години бе паднал на тая планета. И никога вече нямаше да излети.
После заслизаха по стръмния склон, като се държаха за камъните и се мъчеха да не тичат по несигурните сипеи — все по-бързо, по-бързо, макар че краката им отказваха да ги слушат.
И след час вече бяха на дъното на котловината.
Преди шестнадесет години Олег е бил на малко повече от година, Дик — почти на две, а Мариана още не е била родена. И те не помнеха как изследователският кораб „Полюс“ е кацнал тук, в планината. Първите им спомени бяха свързани със селището, с гората, те научиха за поведението на пъргавите червеникави гъби и хищните лиани, преди да чуят от възрастните, че има звезди и друг свят. И за тях гората беше много по-разбираема от разказите за ракети или къщи, в които могат да живеят по хиляда души. Законите на гората, законите на селището, възникнали от необходимостта за опазване на шепата хора, неприспособени към тоя живот, простите закони на оцеляването постоянно се мъчеха да изтрият от паметта им Земята и вместо памет да възродят само абстрактната надежда, че някой ден ще ги намерят и всичко това ще свърши. Но колко трябва да се търпи и да се чака? Десет години? Десет години вече минаха. Сто години? Сто години — значи ще спасят, ще намерят не тебе, а твоя правнук, ако имаш правнук, и ако той, а и цялото селище може да просъществува толкова години. Надеждата, която пламтеше у възрастните, не съществуваше за второто поколение — тя само щеше да им пречи да живеят в гората, но беше невъзможно да не им бъде предадена, защото дори смъртта не е толкова страшна за човека, ако знае, че родът му има продължение. Смъртта става в момента, когато с нея загиваш не само ти, но и всичко, което те е свързвало с живота.