Затова и възрастните, и учителят — всички, всеки както можеше, се мъчеха да вселят у децата чувството за принадлежност към Земята, мисълта, че рано или късно изолацията ще свърши. Оставаше им и корабът отвъд прохода. Той съществуваше, можеше да бъде достигнат — ако не през тази хилядодневна година, поне през следващата, когато децата ще пораснат и ще могат да стигнат до прохода. Ще могат, ако поискат, защото вътрешно са се откъснали от Земята, защото корабът за тях е чужд, а гората — своя. Това им даваше възможността да оцелеят, от каквато бяха лишени възрастните, но в крайна сметка заплашваше и с гибел селището — човешката колония. И така шестнадесет земни години — малко повече от пет местни.
Дик, Олег и Мариана слизаха в котловината, към кораба. Макар че растеше и беше реален и огромен, той си оставаше легенда — и никой от тримата нямаше да се учуди, ако при първото докосване корабът се разпаднеше на прах. Те се връщаха към дома на своите бащи, който ги плашеше с това, че бе дошъл в тая студена котловина от сънищата и легендите — за тия сънища и легенди им бяха разказвали край бледия светилник в колибата, докато зад пролуката на прозореца с опъната на него рибешка кожа фучеше снежна виелица или плющеше безкраен дъжд с дъх на плесен.
Съществуването на кораба възроди сънищата и легендите, като им придаде нов смисъл и свърза абстрактните картини, родени от въображението и затова неточни, с реалността на металното тяло. Възрастните никога не разбираха това противоречие, понеже за тях зад разказа как е станала катастрофата, как са дошли студът и мракът, как са изглеждали празните коридори, в които постепенно гасне светлината и отвън нахлуват сухи снежинки — зад всичко това се криеха реалните образи на коридори и лампи, мълчанието на спомагателните двигатели и щракането на измерваните на радиацията. За слушателите — Олег и неговите връстници — разбираеми в тоя разказ бяха само снежинките, а коридорите се оприличаваха на горски гъсталак или тъмна пещера. Нали въображението се храни само с видяното и чутото.
Сега разбраха как хората са бягали оттук — носели са деца и ранени, взимали са в бързината предметите от първа необходимост. Тогава никой още не е мислел, че ще трябва да живеят и да умрат в тоя студен свят — гигантските мащаби и невероятната мощ на космическата цивилизация са вселявали дори тук лъжливата увереност, че всичко станало, колкото и трагично да е то, е само временно нещастие, случайност, която ще бъде поправена, както е винаги с неприятните случайности. Или почти винаги.
Ето го и люка.
Както разказваше Стария, на тръгване те го затворили, а аварийната стълба, по която слезли на снега, отнесли настрана, под една надвиснала скала. Това място беше отбелязано на картата, но не стана нужда да търсят стълбата — снегът се бе стопил и тя лежеше наблизо, синята й боя тук-таме се бе олющила, а когато Дик вдигна стълбата, отпечатъкът й остана като черна рисунка върху снега — снегът под нея се бе стопил до камъните.
Дик почука с нокът по тръбите.
— Лека е — каза той, — ще трябва да я вземем.
Никой не му отговори. Мариана и Олег стояха встрани и с вирнати глави разглеждаха овалния търбух на кораба. Корабът изглеждаше напълно здрав, готов всеки миг да излети. И Олег дори си представи как се откъсва от котловината, издига се все по-бързо към синьото небе и се превръща в черно кръгче, точка в синевата…