Не чувствуваше умора. Тялото му беше леко и послушно, а нетърпението колкото може по-скоро да надникне във вътрешността на чудовището се смесваше със страха завинаги да не изчезне в затворената сфера на кораба.
Олег погледна към аварийния люк. Колко пъти Стария му бе повтарял: „Аварийният люк не е заключен, разбираш ли, само го затворихме. Качваш се до него по стълбата, тя е лека, и най-напред измерваш степента на радиацията. Сигурно няма да има радиация — шестнадесет години са минали, — но непременно ще измериш. Тогава радиацията беше една от причините, поради които трябваше толкова бързо да бягаме — студът и радиацията. Четиридесет градуса под нулата, отоплителните инсталации не работят, радиационен фон — не можехме да останем. Макар че не беше и за тръгване — не знаехме, че ше стигнем до долина, където има гора и е по-топло.“ Дик обикаляше около кораба и с върха на копието си преобръщаше празни сандъци и кутии — там имаше много неща, които хората бяха изнесли от кораба, но после е трябвало да оставят.
— Ще се качваме ли? — попита Олег.
— Хайде — каза Дик, вдигна стълбата и я опря до люка.
После се покатери по нея, пъхна в пролуката ножа на Томас и натисна. Ножът се счупи.
— Да не се е заключил? — попита отдолу Мариана.
— Останахме съвсем без ножове — измърмори Дик.
— Стария каза, че люкът е отворен — забеляза Олег.
— Стария всичко е забравил — рече Дик. — Може ли да се вярва на старци?
— Томас щеше да знае какво да направи — обади се Мариана.
— Глупаво е — каза Дик. — Глупаво е да замръзнем тук, на две крачки от тая грамада.
Дик побутна люка, но нищо не стана, удари го с юмрук и на Олег му се стори, че трябва да се чуе силен и дълъг звън, но нямаше никакъв звук. Като мърдаше устни, макар че знаеше да чете добре, отлично Олег прочете врязаните в корпуса златни букви „ПОЛЮС“.
— Правилно — каза той, — „Полюс“,
— Да не мислеше, че сме намерили друг — попита Дик и скочи от стълбата долу, в снега. — Трябва да помислим. Така не можем да го отворим.
Мариана трепереше.
— Странно — рече тя. — Не беше студено. А сега стана студено.
— Яде ми се — въздъхна Дик. — Там сигурно има страшно много храна. В тенекиени кутии. Тя не се разваля. Томас казваше така.
Олег се качи нагоре по стълбата, към люка, опря се с една ръка върху ледения метал на кораба, извади измервача на радиацията и го поднесе към тясната цепка. Стрелката леко трепна, но не стигна до червения белег, беше далече от него. В котловината беше много тихо, той чуваше не само разговора долу, но и дишането на Мариана.
— Жалко, че Томас не можа да стигне — каза Мариана. — Да знаеш само колко съжалявам.
— Разбира се, че е жалко — отвърна Дик. — Но той и иначе нямаше да стигне. А заради него и ние нямаше да стигнем.
— Не бива да говориш така — спря го Мариана. — Ще чуе и ще се обиди.
— Той е мъртъв — рече Дик. — Мъртвите не чуват.
— Не знам — каза Мариана. — Може и да чуват.
Олег натисна вратата на люка, но тя не се помръдна. Как да я дръпне към себе си?
— Не става ли? — попита Мариана.
Облаци закриха слънцето и изведнъж стана по-тъмно, по-привично.
— Чакай! — рече Олег. — Защо дърпаме люка към себе си, защо го бутаме навътре, като в къщи? Ами ако вратата на кораба се е отваряла другояче?
— Слизай, какво стоиш там! — извика Дик. — Ще донеса камък.
— Нищо няма да направиш с камък — каза Олег.
Как ли се отваря вратата? Навътре ли? Вече я бутахме навътре. Вратичката беше леко хлътнала в стената на кораба, беше по-навътре от обшивката. Дали да я бутнат настрана. Така не е нормално, но щом корабът лети, по-добре е вратата да не може да се отваря самичка. Олег каза на Дик:
— Дай ножа.
Дик хвърли ножа си на Олег, пъхна ръце под мишниците си и запристъпва на място. Беше измръзнал. Дори той беше измръзнал. Заваля сух сняг. Те бяха сами в целия свят, умираха от глад и студ, а корабът не искаше да ги пусне вътре.
Олег пъхна върха на ножа в пролуката и се помъчи да бутне вратата встрани. Тя изведнъж силно щракна и леко, сякаш очакваше това, се отмести и изчезна в стената. Точно така. Олег дори не се обърна и не се развика, та всички да видят колко е умен. Той беше решил задачата. Обичаше да решава задачи. Нищо, че задачата не беше трудна — нали другите не можаха да я решат. Олег пъхна ножа в пояса си и отново извади измервача на радиацията.
— Ах! — чу той гласа на Мариана. — Олег е отворил!
— Това е хубаво. Върви тогава — каза Дик. — Върви, защо стоиш?
Измервачът показва, че няма опасност. Всичко е правилно.