— Там е тъмно — рече Олег. — Дайте факла.
Дори когато беше много студено, през последната нощ, те не изгориха факлите. Факлите даваха малко топлина, но затова пък горяха дълго.
— Топло ли е вътре? — попита Мариана.
— Не — отвърна Олег. Той подуши с нос. В кораба се бе запазила чужда, опасна миризма. Страшно беше да прекрачиш вътре. Но Олег изведнъж разбра, че сега той е по-главен от Дик, че Дик се страхува повече. Дик чаткаше с кремъка, за да запали факлата. Появи се малко, почти невидимо на дневната светлина пламъче. Дик се изкачи до средата на стълбата и подаде факлата на Олег. Но не продължи нататък. Олег взе факлата и протегна ръка вътре. Пред него беше тъмно, под краката му започваше равен, грапав под. Олег каза високо, за да пропъди страха:
— Е, аз тръгвам. Вземете факли. И след мене! Ще ви чакам вътре.
Подът леко пружинираше под краката му — като кората на живите дървета. Но Олег знаеше, че подът не е жив и че на Земята не растат такива дървета. Стори му се, че отпред някой го дебне, и спря неподвижен. Но после разбра, че собственото му дишане се отразява от нещо и се връща към него. Олег направи още една крачка напред, пламъкът на факлата лумна и освети някаква стена, заоблена горе. Блестяща и светла стена. Той я докосна. Беше студена като камък.
Ето ме в къщи, помисли си Олег. Имам си един дом — селището. Имам си и друг, който се нарича "космически изследователски кораб „Полюс“. Хиляди пъти съм го сънувал, но съвсем не такъв, какъвто се оказа в действителност. А съм бил тук. Дори съм се родил тук. Някъде в тъмната вътрешност на кораба има стая, в която съм се родил.
— Къде си? — попита Дик.
Олег се обърна. Силуетът на Дик почти изпълваше отвора на люка.
— Ела тук, не се бой — повика го Олег. — Никого няма.
— И да е имало, отдавна щеше да е замръзнал — високо каза Дик, гласът му литна по коридора. Олег му подаде факлата си, та Дик да запали своята, после почака, докато Дик направи място на Мариана и запали нейната факла.
С три факли изведнъж стана по-светло. Само че беше много студено. Много по-студено, отколкото навън, защото там въздухът беше жив, а тук — мъртъв. Коридорът скоро завърши с врата, но Олег вече знаеше как да я отвори. Дик и Мариана видяха как прави това и разбраха, че в действията на Олег се е появила увереност, може би още не истинска увереност, но по-голямо единство с кораба, отколкото у тях, за които корабът изглеждаше като страшна пещера — ако не беше гладът и страхът от ледената пустиня, те щяха да останат вън. Ако Томас бе стигнал с тях до кораба, всичко щеше да е другояче. Олег не можеше да се нагърби с ролята на водач и тълкувател на тайните, но по-добре Олег, отколкото никой.
Отвъд вратата имаше кръгла зала, те никога не бяха виждали такава. В нея можеше да се побере цялото селище. Въпреки светлината на трите факли таванът й се губеше в мрака.
— Хангарът — каза Олег, като повтаряше думите, научени от Стария. — Тук са катерите за кацане и другите средства. Но захранващият възел е излязъл от строя при кацането. Това е изиграло съдбоносна роля.
— И е принудило екипажа и пътниците да тръгнат пеша през планината — продължи Мариана.
В часовете си Стария ги караше да учат наизуст историята на селището, началото на тая история, за да не се забрави. „Без историята хората престават да бъдат хора. Това важи и за отделни личности, и за цели колективи.“
— С огромни жертви… — каза Дик, но не довърши думите си, млъкна. Тук не биваше да се говори на висок глас.
Пред тях, напреко на пътя им, лежеше цилиндър, дълъг десетина метра.
— Правилно — обади се Олег, — това е катерът, който са изнасяли на ръце от хангара, но не са успели, трябвало е да бягат.
— Колко е студено — каза Мариана.
— Той задържа студа от зимата — рече Дик. — Сега накъде? — Дик призна първенството на Олег.
— Тук трябва да има отворена врата — каза Олег, — която води към двигателния отсек. Само че не бива да влизаме там. Трябва да намерим стълбата за горния етаж.
— Колко добре си научил всичко — рече му Мариана.
— Ето че потрябва — отвърна Олег.
Отново тръгнаха край стената.
— Тук трябва да има много неща — каза Дик. — Но как ще ги носим по обратния път?
— Ами ако умрелите тук ходят? — попита Мариана.
— Я стига! Ще ти тупна един! — извика Дик.
— Разбира се! — Олег застана неподвижен.
— Какво? Какво видя?
— Досетих се. Ако извием краищата на стълбата, ще можем да натоварим нещата на нея и да я мъкнем подире си. Като шейната, дето я направи Сергеев.
— Аз пък помислих, че си видял мъртвец — рече му Мариана.
— Това вече ми дойде наум — каза Дик, — но е още рано да извиваме стълбата.