— Първата врата — рече Олег. — Нямаме работа там.
— Ще надникна — забърза Дик.
— Там сигурно има радиация — спря го Олег. — Стария предупреждаваше.
— Нищо не може да ми направи. По-силен съм от нея — каза Дик.
— Радиацията е невидима, нали знаеш. Учил си. — Олег тръгна нататък, като носеше факлата близо до стената. Стената беше неравна, в нея имаше ниши, открити табла с копчета и студено блестящи екрани. А Томас беше инженер. Томас разбираше какво значат тия копчета и каква сила притежават.
— Колко много неща са построили — каза Дик, който все още не можеше да се примири с кораба, — а са паднали тук.
— Затова пък са долетели от небето — рече Мариана.
— Ето вратата — каза Олег. — През нея ще стигнем до жилищните помещения и до навигационния отсек.
Как бяха звучали тия думи: „навигационен отсек“, „пулт за управление“! Като заклинания. И ето сега той ще види навигационния отсек.
— Помниш ли номера на вашата стая — попита Мариана.
— Каюта — поправи я Олег. — Разбира се, че го помня. Четиридесет и четири.
— Татко ме помоли да се отбия и да видя как е вътре. Нашата е номер десет. Ти нали си се родил на кораба?
Олег не отговори. Въпросът не се нуждаеше от отговор. Но странно беше, че Мариана мисли като него — странно е, когато хора, които смяташ за не особено умни, изведнъж започват да мислят за същото, за което мислиш и ти.
Олег бутна вратата настрана. И отскочи назад.
Беше забравил, че може да се очаква такова нешо. Стария предупреждаваше, че в кораба може да функционира аварийното осветление — то е автономно, по принципа на фуоресценцията свети самичко. Има бои, които години наред изпускат светлина. С такива бои са оцветени някои коридори и навигационният отсек.
Светлината идваше отвсякъде и отникъде. И беше светло. Достатъчно светло, та факлите да избледнеят — светлината им стана ненужна и невидима.
— Ах — прошепна Мариана. — Да не би някой да живее тук?
— Мъртъвците — опита да се пошегува Дик.
— Добре, че е светло — каза Олег. — Няма да хабим факлите.
— И май дори е по-топло — обади се Мариана.
— Само така ти се струва — отвърна Олег. — Но сигурно ще намерим топли неща. И ще спим в стая.
— Не — рече Дик, който бе поизостанал и оше не бе влязъл в светлия коридор. — Аз няма да спя тук.
— Защо?
— Ще спя там, на снега. Там е по-топло.
Олег разбираше, че Дик се страхува да спи в кораба, но той, Олег, искаше да остане тук. Не се боеше от кораба. Може и да се беше поуплашил отначало, когато беше тъмно, но не и сега. Това беше неговият дом.
— И аз не искам да спя тук — каза Мариана. — Тук са сенките на ония, които са живели по-рано. Страх ме е.
Вдясно стената на коридора хлътна навътре, тя беше преградена с прозрачна материя като тънък пласт вода — и Мариана си спомни, че това се нарича стъкло. А зад стъклото имаше зелени растения. С малки зелени листа. В гората нямаше такива зелени листа.
— Да не ни сграбчат? — попита Олег.
— Няма — успокои го Мариана, — замръзнали са. Пък и на Земята растенията не се движат, нима си забравил какво ни разказваше леля Луиза?
— Не е толкова важно — каза Дик. — Хайде. Няма вечно да се шляем просто тъй. Ами ако тук няма храна? Още малко — и ще умра от глад.
Странно, помисли си Олег, съвсем не ми се яде. Толкова отдавна не съм ял, а не ми се яде. От нерви е.
След десет крачки видяха още една ниша, но нейното стъкло беше строшено. Мариана протегна ръка, за да докосне растенията.
— Недей — каза Дик.
— Знам по-добре от тебе, имам чувство към тях. А тия са мъртви.
Тя докосна едно клонче и листата станаха на прах.
— Жалко — въздъхна Мариана. — Жалко, че няма семена, щяхме да ги посадим край селището.
— Най-важното е надясно — каза Олег. — Там трябва да са складовете. Елате да видим какво има.
Свърнаха надясно. Насред коридора се търкаляше съдран полупрозрачен чувал и от него бяха изпаднали няколко меки бели кутии — изглежда, че когато хората са бягали от кораба, чувалът се е разкъсал и не е имало време да се занимават с него.
Това беше странно, чудновато пиршество. Отваряха кутия след кутия — Дик с ножа, а Олег се досети, че става и без нож, ако натиснеш края на кутията. Опитваха съдържанието на кутии и туби. И почти винаги в тях имаше нещо вкусно и непознато. Не им беше жал за кутиите, защото цели стаи бяха пълни със сандъци и контейнери, с милиони кутии и всякакви други продукти. Пиха кондензирано мляко, но при тях не беше Томас, който би им казал, че е мляко, гълтаха шпроти, но не знаеха, че са шпроти, изстискваха от тубите конфитюр, който им се струваше прекалено сладък, дъвчеха брашно, без да знаят, че е брашно. Мариана се притесняваше, че са нацапали така и по пода е мръсно, но взе да се притеснява, когато вече се бе нахранила. По-нататък ядяха и отваряха само от любопитство, не взимаха еднакви кутии.