После им се доспа — очите им се затваряха, сякаш цялата умора от последните дни се бе стоварила върху плещите им. Но все пак Олег не успя да придума спътниците си да останат в кораба и да спят в него. Мариана и Дик излязоха и щом стъпките им стихнаха в коридора, Олег изведнъж се уплаши и едвам се сдържа да не хукне подире им. Може би щеше да хукне, ако не му се спеше толкова много. Той разбута празните кутии, легна на пода и спа дълги часове, но времето тук, в кораба, не се движеше, с нищо не можеше да се хване. Олег спеше без сънища, без мисли, дълбоко и спокойно, много по-спокойно от Мариана и Дик, защото дори при тая умора Дик се събуди няколко пъти вечерта и през нощта — ослушваше се дали няма опасност. Тогава се събуждаше и Мариана, която бе сгушила глава на гърдите му. Те се бяха покрили с всичките одеяла и с палатката и не им беше студено, защото вечерта заваля силен сняг, затрупа палатката, превърна я в пряспа и в съня си, като слушаше как шумят снежинките и как вятърът се блъска в стената на надвисналия над тях кораб, Дик си мислеше: колко хубаво е, че вали сняг и зверовете, които може би се въдят тук, няма да ги забележат.
Олег се събуди преди ония, които спяха навън, защото бе премръзнал. Дълго подскача, за да се стопли, после хапна — беше чудесно: да не мислиш ще ти стигне ли храната. Коремът го понаболяваше, би трябвало да ме боли по-силно, помисли си Олег. Срамуваше се да гледа останките от пиршеството и примъкна в ъгъла на стаята празните и полупразните кутии. Трябва да вървя нататък, помисли си той. Да повикам ли другите? Не, навярно още спят — на Олег му се струваше, че неговият сън е продължил само няколко минути.
Ще поразгледа едно-друго и тогава ще излезе да ги събуди. В кораба няма никого, отдавна няма никого — защо да се страхува? Скоро ще трябва да тръгнат по обратния път — след два-три дена проходът ше потъне в снегове. А ние тук спим. Нима може да се спи тук?
Като истински горски жител Олег се ориентираше отлично. Дори в кораба. Не го беше страх, че ще се загуби, и затова спокойно тръгна по наклонения коридор нагоре към жилищните помещения. Искаше да намери четиридесет и четвърта каюта. Неговата каюта. Знаеше, че докато не я види, няма да се почувствува тук като свой човек.
До каютата с кръгъл номер 44 стигна след един час. Не защото му беше трудно да я намери, просто се отвличаше по пътя: първо се озова в каюткомпанията, където видя дълга маса и много му харесаха сложените по средата й кристални солници и пиперници — дори прибра в торбата си по една от тях, помисли си, че майка му ще се радва, ако й занесе такива неща. После дълго разглежда шахмата — както изглежда, при удара кутията бе паднала на пода и се бе строшила, а фигурите се бяха пръснали по килима. Никой не му бе разказвал какво е шахмат и той реши, че това са скулптури на неизвестни нему земни животни. Разбира се, чудноват беше и килимът — по него нямаше шевове, значи направен е от кожата на едно животно. Кое животно на Земята е толкова голямо и има такива странни шарки по кожата? Трябва да е морско животно. Егле разказваше, че най-големите животни живеят в морето и се казват китове. Само че досега Олег мислеше, че китовете имат гладка кожа. Той видя още много чудновати и непонятни неща и към края на оня час, който му бе необходим, за да се добере до четиридесет и четвърта каюта, беше изпълнен с впечатления. Но като се натрупваха, тия впечатления пораждаха у него отчаяние от собствената му тъпота, от собствената му неспособност да разбере кое какво е и от това, че Томас не бе стигнал до кораба и не може да му обясни. Дори несправедливо се ядосваше на Томас — сякаш със смъртта си той бе измамил Олег.
Олег стоя дълго пред вратата на четиридесет и четвърта каюта — не се решаваше да я отвори, макар да знаеше, че няма да види там нищо особено. И дори разбираше защо. Майка му и всички други много пъти му бяха казвали, че баща му е загинал при падането на кораба, че е бил в двигателния отсек, където се е разцепил реакторът, но, кой знае защо, на Олег му се струваше, че баща му може би е там, че е възможно после, когато всички са си отишли, смятайки, че е загинал, той да е дошъл на себе си, да се е домъкнал до каютата и там вече да е замръзнал. Кой знае защо, Олег никога не бе вярвал в смъртта на баща си и за него баща му оставаше жив, на кораба, очакващ и нещастен. Може би това беше резултат от вътрешната убеденост на майка му, че баща му е жив. Такъв беше нейният кошмар, нейната болест, която тя грижливо криеше от всички, дори от сина си, но синът й много добре знаеше за нея.