Най-после Олег се насили да отвори вратата. В каютата беше тъмно. Стените й бяха покрити с обикновена боя. Трябваше да спре, да запали факлата и очите му не можаха да свикнат отведнъж с полумрака. Каютата се състоеше от две стаи. В първата имаше маса, диван — тук бе нощувал баща му. Във втората, вътрешната стая, бе живяла майка му с него, Олег, още съвсем малък.
Каютата беше празна. Баща му не се бе върнал в нея. Майка му грешеше.
Но Олег изживя друга изненада, друго вълнение.
В малката стаичка имаше детско креватче. Той веднага разбра, че това съоръжение с разкопчани и увиснали надолу ремъци, меко и сякаш висящо във въздуха, е предназначено за малко дете. И кой знае защо — съвсем скоро, току-що са изнесли детето оттук, в бързината дори са оставили едно много малко розово чорапче и дрънкалка, пъстроцветна дрънкалка. Още не осъзнал докрай, че е срещнал самия себе си в тоя резерват на спрялото време, Олег взе дрънкалката, тръсна я и тъкмо в този миг, като чу звука на дрънкалката и колкото и да е странно, като го позна, Олег осъзна реалността на кораба, реалността на този свят, по-дълбока и истинска от реалността на селището и гората. В обикновения живот човек не може да срещне себе си. Предметите изчезват, а и да остане нещо, то остава като спомен, като сувенир. А тук, в мрежичката, прикрепена към края на креватчето, висеше недопита бутилка с мляко, млякото бе замръзнало, но можеше да се разтопи и да се допие. Връщаш се след шестнадесет години — и го допиваш!
И като видя себе си, като се срещна със себе си, като осъзна и преживя тая среща, Олег започна да търси следи от двамата други хора, съществували тук, на отвъдната страна на спрялото време — от баща си и майка си.
По-лесно му беше да намери майка си. Тя беше бягала оттук и бе отнесла на ръце него, Олег, затова върху кревата й, в дъното на каютата, бе захвърлен осукан, смачкан, съдран в бързината халат. Изпод кревата се подаваше мек пантоф. На възглавницата имаше книга, в която бе пъхнато листче. Олег взе внимателно книгата — страхуваше се тя да не стане на прах като растението в коридора. Но книгата отлично бе понесла студа. Тя се казваше „Бесове“ и бе написана от Достоевски. Дебела книга, а на пъхнатото в нея листче бяха надраскани формули — майка му беше специалистка по теоретична химия. Олег никога не бе виждал книги, защото тогава никой не бе взел книги от кораба. Той бе чувал името на Достоевски в уроците на леля Луиза, но не мислеше, че писателят може да напише толкова дебела книга. Олег взе книгата със себе си. И знаеше: колкото и да е труден обратният път, ще я отнесе до селището. И това листче с формулите. После помисли малко и сложи в торбата пантофите на майка си. Те изглеждаха много тесни за съсипаните крака на майка му, но нека си ги има.
Следите на баща му бяха веществени и очевидни, но, кой знае защо, не направиха на Олега такова впечатление, както срещата със самия себе си. Беше тъй, защото в момента на нещастието с кораба баща му го е нямало. Не е бил в каютата. Отишъл е на дежурство и е разтребил нещата си, докато Олег и майка му са спели — баща му е бил прибран човек, не е можел да понася безредието. Книгите му бяха подредени на лавицата, зад стъклото, дрехите му бяха окачени в стенния гардероб… Олег извади оттам униформата на баща си. Навярно той не я е обличал на кораба — униформата беше съвсем нова, синя, плътна, с две звездички на гърдите, с тънки златни лампази на тесните панталони. Олег я извади от гардероба и я премери на себе си — мундирът беше големичък. Тогава Олег го облече върху своята дреха и му стана таман, трябваше само малко да подвие ръкавите. Подви и крачолите на панталоните. Беше му удобно. И нямаше нищо лошо. Нали ако баща му живееше в селото и носеше тая униформа, щеше да разрешава на Олег от време на време да я облича.
Сега корабът окончателно принадлежеше на Олег. Дори след като се върне в гората, той винаги ще тъгува за кораба и ще се стреми към него, насам, както се стреми Стария и както се стремеше Томас. И в това също нямаше нищо лошо, в това беше победата на Стария — той не иска ония, които растат в селото, да станат част от гората. Сега Олег напълно разбра за какво мислеше Стария и думите му добиха смисъл, който можеше да се осъзнае само тук.
Олег се досети да повдигне капака на масата и там, от вътрешната страна, имаше огледало. Той бе виждал образа си в тихото езерце и в огледалцето, което Кристина пазеше като най-голяма ценност. Но никога не се бе виждал в голямо огледало. И като се гледаше, почувствува раздвоение, но това раздвоение не беше противоестествено — нали там, зад отворената врата току-що беше той, Олег, едногодишният, дори не бе допил млякото си. А сега пред огледалото в мундира на баща си. Макар че никак не прилича на баща си, защото лицето му е загрубяло от вятъра и студа, с потъмняла кожа, с ранни бръчки от недохранването и суровия климат. Но все пак бе израснал, върна се, облече мундира и стана член на екипажа на кораба „Полюс“.