В бюрото Олег намери бележника на баща си, половината страници бяха неизписани, най-малко сто празни бели листчета, цяло съкровище за Стария — ще може да рисува на хартията различни неща, ще учи децата да виждат и разбират, защото, като пораснат, непременно ще трябва да се върнат при кораба. Намери и няколко обемни цветни картички, снимки на земни градове, взе и тях със себе си. Някои други неща бяха непонятни за него — и Олег сега изобщо не ги докосна, разбираше, че връщането в селището ще бъде трудно. Но взе едно нещо, за което веднага се досети какво е и знаеше колко щастлив ще е Сергеев и колко щастлив ще е Вайткус, който му рисуваше това нещо на влажната глина и току повтаряше: „Никога няма да си простя, че никой не взе бластер. Нито един от нас.“ „Напразно се обвиняваш — отвръщаше му Стария, — за да вземем, трябваше да се върнем на мостика, а там имаше смъртоносна радиация.“ Оказва се, че бластер е имало в бюрото на баща му.
Дръжката здраво се намести в дланта му — студена, тежка дръжка.
И за да провери дали в бластера има заряд, той го насочи към стената и натисна спусъка — от бластера се стрелна мълния и обгори стената. Олег зажумя и цяла минута след това в очите му продължаваха да скачат искри. Той излезе в коридора с бластера в ръка. Сега беше не само господар на кораба, сега бе получил възможност да разговаря с гората не като молител — не ни закачайте, не ни закачайте…
В коридора Олег се спря и се замисли. Искаше му се да отиде в навигационния отсек или във възела за връзка, но по-разумно беше да се върне в склада, защото ако Дик и Мариана са отишли там, ще се тревожат.
Олег бързо тръгна назад, но складът беше пуст. Никой не бе влизал в него. Добре тогава, ще идем да ги събудим. Освен това, макар да не признаваше пред себе си, Олег много искаше да им се покаже с мундир на космонавт, да им рече: „Ще проспите всичко на света. А е време да отлитаме към звездите…“
Олег не угаси факлата дори в осветения коридор, този път той прекоси хангара направо, разстоянието се оказа много по-малко, отколкото вчера — вече бе свикнал с кораба. Отпред се показа ярка светлина — люкът бе открехнат. Бяха забравили да го затворят. Макар че тук това няма значение, на такава височина в снега едва ли се въдят зверове — какво да правят тук?
Олег замижа и постоя така, докато очите му свикнат със слънчевата светлина. Слънцето се бе издигнало високо, нощта отдавна бе минала. Олег отвори очи. И се уплаши.
Нямаше никакви следи от Дик и Мариана — през нощта снегът бе затрупал и заличил вчерашните следи. Сняг без нито едно тъмно петно.
— Хей! — полугласно каза Олег. Наоколо бе такава тишина, че го достраша да я разбуди.
И тогава Олег забеляза как нещо бяло се размърда на двадесетина метра от кораба, в овалната му сянка.
Там имаше малък полегат снежен хълм. И някакъв звяр, бял, почти сливащ се със снега звяр, какъвто по-рано Олег не бе виждал, подобен на гущер, само че космат, дълъг три-четири метра, внимателно, сякаш се страхуваше да не уплаши плячката си, разрязваше този хълм. Олег като омагьосан гледаше звера и чакаше какво ще стане по-нататък — той не свързваше бялата пряспа с нощуването на Дик и Мариана и дори когато лапите на звера разровиха снега и там се показа тъмното петно на палатката, той пак стоеше неподвижен.
Но в този момент се събуди Дик, в съня си той бе чул как зверът шава над тях, носът му бе доловил чуждата опасна миризма на този звяр. И Дик с изваден нож понечи да изскочи изпод палатката, но се омота в одеялата. На Олег му се стори, че снежната пряспа внезапно е оживяла, че е литнала нагоре като стълб сняг, като оживяла, устремена навън купчина кожи, а зверът никак не се уплаши от тоя взрив, а напротив — убеди се, че не е сгрешил, като е разравял плячката, и сграбчи с ноктите на лапите си купчината кожи, мъчеше се да я притисне към земята, да я задуши, ръмжеше и се радваше на плячката.
Олег — горският обитател, търсеше да напипа ножа на пояса си и се готвеше за скок, очите му вече се мъчеха да отгатнат къде е слабото място на тоя звяр, къде трябва да забие ножа; а Олег — обитателят на кораба и синът на механика, вместо ножа извади бластера, но не стреля оттук, отгоре, отдалеч, а скочи в снега и се хвърли към звера, като стискаше в ръка оръжието. Зверът го видя, вдигна муцуна и заръмжа — види се, бе взел Олег за конкурент и го отпъждаше. Тогава, вече без да се страхува, че ще улучи Дик, Олег се спря и изпразни бластера в озъбената муцуна.