След като вече бяха обядвали и обходили кораба, Дик и Мариана изнасяха към изхода онова, което трябваше да вземат със себе си, а Олег се качи най-горе, в навигационния отсек. Повика Дик със себе си, но той не отиде — имаше вече достатъчно плячка. Не отиде и Мариана — Олег й бе показал къде е лазаретът и тя отделяше лекарствата и инструментите, които й бе описала Егле. А трябваше да бързат, защото отново заваля сняг и явно застудяваше. Още един ден — и не могат се измъкна от планината, снегът ще вали много дни и студовете ще се усилят до петдесет градуса. Тъй че Олег се озова сам в навигационния отсек.
Той постоя няколко минути в тържественото обкръжение на приборите в центъра на кораба, чието създаване беше немислим подвиг на милиони умове и хиляди години човешка цивилизация. Но Олег не изпитваше нито ужас, нито безнадеждност. Знаеше, че сега селището, поне за него, за Олег, се е превърнало от център на Вселената във временно убежище за през годините, докато корабът не е станал техен истински дом, докато го разберат дотолкова, че с негова помощ да намерят начин да съобщят за себе си на Земята. За тази цел трябва — възрастните хиляда пъти бяха обсъждали това — да се възстанови аварийната връзка. Нека да не е днес, нека да е след много години, защото трябва да се научат как да го направят. И Олег отново влезе в радиоотсека, защото Стария му бе казал къде да търси справочниците и инструкциите за осъществяване на връзка — онези, които трябва да се разберат, преди да са умрели Стария и Сергеев, нали те могат да помогнат на него, на Олег, и на другите, които ще дойдат след Олег.
В радиоотсека беше полутъмно. Олег не намери веднага чекмеджето с инструкциите. Той извади справочниците — бяха много и не се знаеше кой е по-важен. Но Олег по-скоро щеше да изхвърли пантофите на майка си, отколкото тия книги. С радост би взел някои прибори и инструменти, които можеха да потрябват, но разбираше, че това ще трябва да се отложи до следващия път — когато ще разбира смисъла на тия екрани и командни пултове. И тъй, вече може да си върви…
В същия миг вниманието на Олег бе привлечено от слабата мигаща светлинка в ъгъла на пулта, полузакрит от креслото на оператора. Предпазливо, като към див звяр, той се приближи до това място.
На пулта равномерно припламваше зелена лампичка. Светваше и угасваше.
Олег се опита да погледне зад пулта и да разбере защо е така, но не успя. Той седна в креслото на оператора и започна да натиска колчетата пред пулта. Пак нищо не стана. Лампичката продължаваше да святка. Какво значи това? Каква е тая лампичка? Кой я е оставил включена? На кого е нужна? Ръката на Олег натисна една ръчка, която леко се отмести надясно. И тогава от тънката решетка до лампичката се чу тих човешки глас:
— Говори Земята… Говори Земята… — После се чу писък в такт със светването на лампичката и в тоя писък имаше някакъв непонятен смисъл. След малко гласът повтори: „Говори Земята… Говори Земята…“
Олег загуби представа за времето. Той чакаше отново и отново да прозвучи гласът, на който не можеше да отговори, но който го свързваше с бъдещето, с мига, когато ще може да отговори.
Към действителността го върна звънът на ръчния часовник — Дик бе намерил тоя часовник в своята каюта и му го бе дал. Часовникът звънеше на всеки петнадесет минути. Може би така трябваше. А може би не беше в изправност.
Олег стана и каза на гласа от Земята:
— Довиждане.
И тръгна към изхода на кораба, като мъкнеше половин торба справочници, от които не разбираше нито дума. Дик и Мариана вече го чакаха долу.
— Вече тръгвах да те търся — рече Дик. — Да не искаш завинаги да останеш тук?
— Бих останал — отвърна Олег. — Чух как говори Земята.
— Къде? — извика Мариана.
— В радиоотсека.
— Каза ли й, че сме тук?
— Те не чуват. Това е някакъв автомат. Нали връзката е прекъсната. Забрави ли?
— Може сега да е заработила?
— Не — рече Олег. — Но непременно ще заработи.
— Ти ли ще го направиш?
— Ето — кимна Олег. — Това са все книги. Ще ги изуча.
Дик скептично изхъмка.
— Дик, Дикушка — помоли Мариана. — Ще прескоча там да чуя гласа. Няма да се бавя. Ще дойдеш ли с мене?
— Кой ще мъкне всичко това? — сърдито попита Дик, като гледаше торбата с книгите. — Знаеш ли колко сняг има при прохода?
Той вече пак се чувствуваше главен. От пояса му стърчеше дръжка на бластер. Но, разбира се, не бе хвърлил арбалета.