Може би Полсън е сънувал. Може пък всички да сънуваха.
През последните дни, ако Ричардс изобщо сънуваше, то той сънуваше монахините. По отношение на този случай имаше известни угризения. Някога в миналото, което беше толкова отдавна, че приличаше на съвсем друг живот, беше посещавал католическо училище. Шайка спаружени дърти кучки, които обичаха да шамаросват и удрят, но той хранеше уважение към тях, те знаеха какво говорят и изпълняваха казаното от тях. Така че разстрелът на монахини не беше по правилата. Повечето от тях ги сполетя в съня им. Но една се събуди. Отвори очи и му даде да разбере, че го е очаквала. Вече беше приключил с две, тя беше третата. Отвори очи в леглото и на бледата светлина от прозореца видя, че не е някоя спаружена старица, ами млада и на вид много прилична. После затвори очи и измърмори нещо, молитва вероятно, а Ричардс я застреля през възглавница.
Една от монахините му се губеше. Лейси Антоанет Кудото, откачалката. Прочете заключението на психиатъра от диоцеза. Никой нямаше да се хване на историята ѝ, а пък ако някой се хванеше, веригата се късаше в западна Оклахома с куп трупове, застреляни от негодяи агенти на ФБР, и десетгодишен шевролет, който, за да се събере цял, трябваха хиляда години пощене с пинсетки.
Въпреки всичко, след убийството на онази монахиня нещо го тормозеше.
Ричардс седеше в офиса си, наблюдаваше охранителните екрани. Времето на екрана показваше 22:26. Чистачите влизаха и излизаха от изолатора с кафези със зайци, но никой не ги ядеше. Постенето беше започнало с Нула, но след появата на Картър се беше разпространило, ден или два по-късно. Загадка си беше, но във всеки случай, ако Специални оръжия спазят процедурите си, пръчките скоро щяха да лапат наред. По това време Ричардс се надяваше да лови риба на леда в залива Хъдсън или да разрива сняг за иглу.
Погледна на екрана към стаята на Ейми. Улгаст беше там, седеше до леглото ѝ. Внесоха му малка преносима тоалетна с найлонови завеси и легло. Той обаче не беше мигнал, седеше на стола до леглото и ден след ден държеше ръката ѝ, говореше ѝ. Ричардс не се интересуваше какво ѝ казва. И въпреки това се оказваше, че ги наблюдава с часове, почти толкова, колкото наблюдаваше и Бабкок.
Обърна се към помещението на Бабкок. Джайлс Бабкок, Първи номер. Бабкок висеше с главата надолу от решетките, приковал очите си със странен оранжев цвят директно в камерата, челюстите му беззвучно предъвкваха въздуха. Аз съм твой и ти си мой, Ричардс. Всички значим нещо за някого, а аз знача нещо за теб.
Да, помисли си Ричардс. Майната ти и на теб.
Под китката му телефонът иззвъня.
— От главния вход сме — чу се глас от другата страна. — Тук стои някаква жена.
Ричардс погледна към монитора, който сочеше към сградата на охраната. Двама часови, единият държеше радиостанцията на ухото си, другият стоеше с насочено оръжие. Жената стоеше извън светлия кръг на бараката.
— И какво? — попита. — Разкарайте я.
— Там е работата, сър — обясни часовият. — Не иска да се маха. Не изглежда да е дошла и с кола. Според мен тя всъщност е дошла пеша.
Ричардс чу пукота от оръжието му. Вторият войник хукна да бяга в тъмнината. Още два изстрела, звукът идваше заглушен от радиостанцията, която лежеше в калта. Изминаха десет секунди, двайсет. После двамата отново се върнаха в обсега на светлината. По движенията им Ричардс разбра, че са я изпуснали.
Първият часови взе радиостанцията си и погледна в камерата.
— Съжаляваме. Успя някак да се измъкне. Искате ли да я потърсим?
Исусе. Само това искаше Ричардс и нищо друго.
— Коя беше?
— Чернокожа, с особен акцент — обясни часовият. — Търсеше някой си Улгаст.
Не беше умрял. Не веднага и в дните, които отминаха. А на третия ден ѝ разказа историята.
Имало едно време едно момиченце, разказа ѝ Улгаст. Дори от теб по-малко. Казвало се Ева, а майка ѝ и татко ѝ я обичали много. В нощта, в която се родила, баща ѝ я взел от кошчето в болничната стая, където всички спели, и я подържал на ръце. Голата ѝ кожа се опирала в неговата и от този момент нататък тя била в него, изцяло и наистина. Неговото момиченце било в него, в сърцето му.