Вероятно го наблюдаваха и го слушаха. Над раменете му имаше камера. Изобщо не го беше грижа. Фортес идваше и си отиваше. Взимаше кръв от нея и сменяше системите ѝ, а Улгаст говори с часове и на третия ден разказа всичко на Ейми, историята, която на никого не беше разказвал.
И тогава се случило нещо. Нейното сърце. Разбираш ли, сърчицето ѝ, той ѝ показа мястото, на което се намира сърцето на гърдите си, започнало да се смалява. Докато тялото ѝ нараствало, сърцето ѝ спряло да расте, а после и тялото ѝ спряло да расте. Да можел, баща ѝ щял да ѝ даде собственото си сърце, защото от самото начало то принадлежало на дъщеричката му. Винаги щяло да е така, бащиното ѝ сърце да бъде нейно. Но не можел да го направи, нищо не можел да направи, никой не можел. Когато тя умряла, и той умрял с нея. Мъжът, който бил, изчезнал. Мъжът и жената вече не можели да се обичат, защото любовта им един към друг се превърнала в тъга, изпълнена с липсата на тяхната дъщеричка.
Разказа ѝ историята си, цялата. А когато приключи с разказа си, денят привършваше.
И тогава се появи ти, Ейми, каза той. Открих те. Не разбираш ли? Сякаш тя отново се е върнала при мен. Върни се, Ейми. Върни се, върни се, върни се.
Повдигна лице. Отвори очи.
И Ейми отвори своите.
Тринайсет
Лейси в гората: вървеше превита, притичваше от дърво до дърво, отдалечаваше се от войниците. Въздухът беше студен и рядък, режеше дробовете ѝ. Стоеше с гръб към дървото и си поемаше дъх.
Не се страхуваше. Куршумите на войниците изобщо не я плашеха. Чуваше ги как зариват из храсталаците, но дори близо до нея не бяха. И бяха толкова малки! Куршуми ли, че как може едни куршуми да ранят човека? След дългия път, който беше изминала срещу подобни шансове, как можеха да се надяват, че ще я уплашат с подобни нищожни средства?
Надзърна иззад голям дънер. Сред храсталаците виждаше светлината от бараката на охраната, чуваше двамата мъже да говорят, гласовете им лесно се долавяха в безлунната нощ. Чернокожа, с особен акцент, а другият непрекъснато повтаряше: Мамка му, ще ни наритат по задниците заради тази работа. Как я изпуснахме, мамка му? А ? Как, мамка му! Ти дори не се беше прицелил както трябва!
Страхуваха се от онзи, с когото говореха по телефона. Но този мъж, за него Лейси знаеше, че е нищо, никой. А пък войниците бяха като деца, друг мислеше вместо тях. Като онези в полето, преди толкова време. Сега си спомняше, в онези безкрайни часове, те не спираха и не спираха. Въобразяваха си, че ѝ отнемат нещо, виждаше го в изпълнените им с мрак усмивки, разсекли лицата им, долавяше го във вонящия им дъх по лицето си, и беше истина, бяха я ограбили. Но сега им е простила и си е възвърнала обсебеното, което беше самата Лейси, и повече. Тя затвори очи. Но Ти, Господи, си щит пред мене, помисли си тя.
Тя отново тръгна между дърветата. Мъжът от другата страна на телефона на часовия щеше да изпрати още войници след нея. А въпреки това я пронизваше подобно на радост чувство, нова, живителна енергия, по-богата и по-дълбока от всичко, което беше усещала в живота си. Нараствало беше в седмиците, докато вървеше, накъде? Не знаеше как го наричат. В съзнанието ѝ то беше просто мястото, където е Ейми.
Пътувала беше с автобуси. Някой я беше качвал в каросерията на камиона си с два лабрадора и кафез с малки прасенца. Имаше дни, в които се събуждаше и знаеше, че ѝ предстои път. От време на време ядеше или пък, ако усещаше, че така трябва, чукаше на някоя врата и питаше дали ще я пуснат да преспи. И жената, която отваряше вратата — защото винаги се случваше жена, независимо на коя врата Лейси беше потропала, отвръщаше: Разбира се, влизайте и я повеждаше към стая с оправено легло, което я чакаше, без да каже нито дума повече.
А един ден тя започна да се изкачва по дълъг планински път. Отвсякъде я обгръщаше славата Божия и тя разбра, че е пристигнала.
Чакай, каза гласът. Изчакай залез-слънце, сестро Лейси. Пътят сам ще ти се открие.
Така и стана: пътят сам се откри. Сега вече я преследваха още мъже, всяка стъпка, всеки удар от вейка, всеки дъх беше изстрел, все по-силен и по-силен. Разпределили се бяха зад нея в широка линия, шестима, с насочени оръжия в тъмнината, в нищото, към мястото, където Лейси беше стояла, но вече не стоеше.