Стигна до открито пространство. Път. Отляво, на по-малко от двеста метра, беше бараката на охраната, окъпана в светъл ореол. Отдясно пътят свиваше в дърветата и се спускаше рязко. Някъде от ниското се чуваше шум от река.
Нищо в това място не разкриваше значението си за нея; въпреки това тя знаеше да чака. Спусна се и се прилепи по корем към земята. Войниците бяха зад нея, на петдесет метра, четирийсет, трийсет.
Чу приглушения шум от двигател, който работеше трудно, мощността му намаля, когато шофьорът мина на по-ниска предавка за последния отрязък от изкачването. Светлината и шумът му бавно се насочиха към нея. Приклекна, когато фаровете му осветиха билото на височината. Някакъв военен камион. Силата на шума от него отново се промени, защото шофьорът отново смени предавката и започна да набира скорост.
Сега?
И гласът също каза: Сега.
Изправи се и се затича с всички сили, устремена към задната част на камиона. Широка броня и над нея обширно място за товари, прикрито от веещи се платнища. За миг изглеждаше така, сякаш тя се движи прекалено мудно, че камионът ще отмине, но набрала скорост, тя се улови за него. Ръцете ѝ откриха отвора на бронята, вдигна единия си бос крак, а после и другия. Лейси Антоанет Кудото полетя, издигна се във въздуха, прехвърли се и се претърколи в камиона.
Главата ѝ се удари глухо в пода на ремаркето.
Кутии. Камионът беше пълен с кутии.
Пропълзя до предната част, до задната стена на кабината. Камионът забави отново, понеже се приближаваше към бараката на охраната. Лейси затаи дъх. Каквото имаше да се случва, щеше да се случи сега. Нищо не можеше да стори.
Свистене на спирачки, камионът се разтресе и спря.
— Покажи заявлението.
Гласът беше на първият часови, онзи, който беше наредил на Лейси да спре. Мъжът-момче с оръжие. По гласа му можеше да определи, че стои на стъпалото на кабината. Изведнъж въздухът се насити с цигарен дим.
— Не бива да пушиш.
— Ти да не си ми майка?
— Изчети собственото си заявление, тъпако. Караш достатъчно оръжие, че да ни изстреляш чак до Марс.
От мястото на пасажера се чу ехиден смях.
— Погребението си е твое. Да си видял мъртвец по пътя?
— За цивилен ли ми говориш?
— Не, за гаден снежен човек говоря. Естествено, че за цивилен. Чернокожа жена, около метър и седемдесет, с пола.
— Майтапиш се — тишина. — Никого не сме видели. Тъмно е. Не знам.
Часовият слезе от стъпалото.
— Задръж така, ще проверя ремаркето.
Не мърдай, Лейси, каза гласът. Не мърдай.
Платнищата се разтвориха, затвориха и отново отвориха. В ремаркето нахлу светлина.
Затвори очи, Лейси.
Затвори очи. Почувства как проблясването на светлината докосва лицето ѝ: веднъж, два пъти, три пъти.
Но Ти, Господи, си щит пред мене…
Чу два здрави удара отстрани на камиона, точно до ухото си.
— Чисто е!
Камионът потегли.
Ричардс хич не беше щастлив. Онази луда монахиня, какво търсеше тя тук, мамка му?
Реши да не казва на Сайкс. Не и преди да е проучил въпроса. Изпрати шестима. Шестима! Само и само да ѝ теглят шибания куршум! Те обаче не направиха нищо. Отново ги изпрати обратно, да обиколят всичко. Да я намерят! Да я застрелят! Нима е толкова трудно?
Историята с Улгаст и момичето се беше проточила прекалено. Ами Дойл, той пък защо беше още жив? Ричардс погледна часовника си: 00:03. Измъкна оръжието си от долното чекмедже на бюрото си и провери пълнителя, после го втъкна на гърба си. Излезе от офиса и се заизкачва по стълбите към Първо ниво. Излезе през товарната платформа.
Дойл беше скрит в помещения за цивилни. В стаята на един от мъртвите чистачи. Охраната на вратата дремеше на стола си.
— Размърдай се — заповяда Ричардс.
Войникът трепна и се събуди. Погледът му се луташе неориентирано. Изглежда сякаш не знаеше къде се намира. Когато видя Ричардс, надвесен над него, скочи пъргаво и напълно събуден.
— Простете, сър.
— Отвори вратата.
Войникът въведе кода и отстъпи.
— Свободен си — каза Ричардс.
— Сър?
— Щом ще спиш, бягай в поделението.
Погледна го с облекчение.
— Да, сър. Простете, сър.
Войникът се затича по пътеката. Ричардс блъсна вратата и я отвори. Дойл седеше на ръба на леглото, скръстил ръце в скута си, вперил поглед в празния квадрат на стената, където някога беше стоял телевизор. На пода имаше недокоснат поднос с храна, от който се носеше слаб мирис на развалена риба. Дойл вдигна лице и по устните му се плъзна плаха усмивка.