Улгаст почти се беше примирил, когато зад себе си чу свистене от изравняване на налягането. Надеждите му се засилиха, някой все пак беше дошъл. Вратата се отвори, за да покаже самотна, неясна фигура. Лицето беше в сянка, носеше раздърпани дрехи. Когато човекът влезе в светлината на резервните лампи, Улгаст видя непознат. Странникът имаше дълга коса, дива и рошава, прошарена на места, груба брада, стигаща до половината на лицето му, облечен в измачкан и мръсен лабораторен екип. Приближи се до леглото на Ейми с притеснения вид на случайна жертва или на случаен наблюдател на някаква ужасна беда. Не даваше знак, че е забелязал присъствието на Улгаст.
— Тя знае — измърмори той, без да откъсва поглед от Ейми. — Откъде знае?
Мъжът продължаваше да не му обръща внимание. От цялата му личност се излъчваше неземно усещане, почти фатално спокойствие.
— Странно — проговори отново. Въздъхна дълбоко и докосна брадата си, обходи с поглед празната стая. — Всичко това. Това ли… исках? Исках да бъда онзи, разбирате ли. Щом видях, щом разбрах какво планират, как ще завърши всичко, исках тук да има поне един.
— За какво говорите? Къде е Сайкс?
Най-накрая непознатият изглежда го забеляза. Огледа внимателно Улгаст, лицето му внезапно се смръщи.
— Сайкс ли? Мъртъв е. Според мен те всички са мъртви, ами вие?
Какви ги говореше тоя, мъртви?
— Мъртви, убити, вероятно на парчета. Извадилите късмет всъщност — бавно поклати глава с учудване. — Да можехте да видите само как връхлитаха от дърветата. Като прилепи. Наистина трябваше да предвидим последствията.
Улгаст се почувства напълно объркан.
— Моля ви. Не разбирам… за какво говорите.
Непознатият сви рамене.
— Е, ще видите. Много скоро. Съжалявам да го кажа. — отново погледна към Улгаст. — Обноските ми. Извинете ме, агент Улгаст. Много време мина. Аз съм Джонас Лиър — усмихна се печално. — Може да се каже, че аз отговарям за това място тук. Или не. При дадените обстоятелства по-скоро си мисля, че тук вече никой за нищо не отговаря.
Лиър. Улгаст се опита да си припомни, но името му не му говореше нищо.
— Чух взрив…
— Точно така — прекъсна го Лиър. — Сигурно е бил асансьорът. Предполагам, че някой от войниците го е взривил. Но бях затворен в хладилното помещение и не съм го видял — въздъхна тежко и погледът му отново обходи стаята. — Изобщо не може да се говори за героизъм при мен, агент Улгаст, като съм се заключил в хладилното помещение, нали? Трябваше да има още един стол тук, иска ми се да седна. Не мога да ви кажа от колко време не съм седял.
Улгаст се изправи на крака.
— Исусе. Седнете на моя. Само ми кажете, умолявам ви, кажете ми какво става.
Лиър поклати глава, мазната му коса се залюля.
— Няма време, страхувам се. Трябва да вървим. Всичко свърши, нали, Ейми? — сведе поглед към спящото телце на момиченцето и докосна ръката ѝ. — Най-после.
Улгаст не издържа:
— Какво е приключило?
Лиър вдигна лице, очите му бяха пълни със сълзи.
— Всичко.
Лиър ги поведе по коридора, Улгаст носеше Ейми на ръце. Миришеше на изгоряло, на разтопена пластмаса. Щом свиха по коридора, Улгаст видя първия труп.
Мъртвият беше Фортес. Не беше останало много от него. Трупът му изглеждаше премазан, сякаш нещо огромно го е удряло и влачило. Под примигването на резервните лампи проблясваше локва кръв. Зад трупа на Фортес имаше друг или поне така се стори на Улгаст. Отне му известно време, докато осъзнае, че всъщност вижда друга част от трупа му.
Очите на Ейми бяха затворени, въпреки това Улгаст всячески се опита да прикрие гледката, като притисна лицето ѝ към гърдите си. Зад Фортес имаше още два трупа, или три, не беше сигурен. Подът се хлъзгаше от кръвта, толкова много беше, че усещаше как се плъзга по нея, по човешки останки.
Асансьорът беше взривен, имаше само дупка, в потъналата му в мрак вътрешна част проблясваха искри от разкъсани жици. Тежките му метални врати бяха изкъртени от взрива и пробили отсрещната страна. На падащата под ъгъл светлина от резервните лампи Улгаст видя още два трупа, войници, с размазани от вратата трупове. Трети седеше опрян на стената, приседнал като задрямал човек, само дето седеше в локва от собствената си кръв. Лицето му беше изпито и спаружено; униформата висеше на тялото му, сякаш му е била твърде широка.
Улгаст извърна поглед.
— Как ще се измъкнем оттук?
— Насам — каза Лиър. Замаяността му беше изчезнала, вече беше обзет от дълбока тревога и целеустременост. — Бързо.