Заслизаха по друг коридор. Вратите зееха отворени, тежки метални врати, същите като тези на стаята на Ейми. А по пода на коридора имаше още трупове, но Улгаст не успя, не искаше, да ги брои. Стените бяха надупчени от куршуми, по пода се валяха гилзи, месинговите им обшивки проблясваха.
Изведнъж през една от вратите пристъпи човек. Не пристъпи, а закуцука. Огромен, благ мъж, като онези, които носеха храната на Улгаст в стаята му, но лицето му беше непознато. Държеше ръка на дълбока рана върху врата си, кръвта шуртеше през и изпод пръстите му, които притискаха плътта му. Ризата му, бяла болнична туника, като на Улгаст, беше просмукана от кръв.
— Ей — каза им, — ей.
Гледаше към тях тримата, после погледна нагоре и надолу по коридора. Изглежда или не забеляза кръвта, или не му направи впечатление.
— Какво е станало с лампите?
Улгаст не знаеше какво да отговори. При такава рана мъжът вече трябваше да е мъртъв. На Улгаст не му се вярваше дори, че все още се държи на крака.
— Оооо — изохка кървящият мъж, докато куцукаше. — Трябва да приседна.
Тежко се свлече на пода, тялото му се спихна, като палатка, останала без пръти. Въздъхна дълбоко и погледна към Улгаст. Тялото му се сгърчи от силна конвулсия.
— Аз… сънувам ли?
Улгаст мълчеше. Въпросът му се стори несвързан.
Лиър го докосна по рамото.
— Агент, оставете го. Нямаме време.
Мъжът облиза устни. Толкова кръв беше загубил, че беше дехидратиран. Очите му започнаха да се притварят, като празни ръкавици ръцете му се отпуснаха встрани от него на пода.
— Защото искам да ви кажа, че сънувам най-страшния сън. Казвам си, Грей, сънуваш най-страшния кошмар на света.
— Не е било кошмар според мен — каза Улгаст.
Мъжът се замисли над думите му.
— От това се страхувах.
Тялото му отново се затърчи в силен спазъм, като ударено от ток. Лиър беше прав, нищо не можеше да се направи за него. Кръвта му беше потъмняла почти до черно. Улгаст трябваше да махне Ейми.
— Съжалявам — каза Улгаст, — трябва да вървя.
— Ти си мислиш, че ти съжаляваш — каза мъжът, и главата му се отметна назад към стената.
— Агент…
Но съзнанието на Грей вече беше другаде.
— Не бях само аз — каза той. — Всички ние бяхме.
Втурнаха се към помещение с шкафове и скамейки. Оттук нямаше изход, помисли си Улгаст, но тогава Лиър измъкна от джоба си ключ и отвори врата с надпис МЕХАНИЦИ.
Улгаст мина през нея. Лиър стоеше на колене, използваше малък нож, за да отвори метален панел. Панелът се отвори на двойка панти, а Улгаст се приведе, за да погледне вътре. Отворът беше около метър на метър.
— Първо направо, на около метър има разклонение. Проходът води нагоре. Вътре има стълба за поддръжката. Води до горе.
Най-малко петнайсет метра да изкачва стълба в пълен мрак, като по някакъв начин успява да държи Ейми. Улгаст не разбираше как ще успее.
— Трябва да има и друг начин.
Лиър поклати глава.
— Няма.
Мъжът задържа Ейми, докато Улгаст се промъкна в тръбата. Седнал гърбом и с приведена глава, щеше да успее да издърпа Ейми, като я държи за кръста. Присви се, краката му бяха изправени; Лиър му помогна да нагласи Ейми между тях. Тя сякаш започваше да осъзнава, че нещо се случва. През тънката ѝ нощница Улгаст все още можеше да усети как от тялото ѝ се излъчва температурата на треската.
— Не забравяйте какво ви казах. Девет метра.
Улгаст кимна.
— Внимавайте.
— Какво е избило хората?
Лиър не отговори.
— Дръжте я до себе си — каза той. — Тя е всичко. Сега тръгвайте.
Улгаст започна бавно да придърпва тялото си седешком и гърбом с приплъзване на хълбоците, прихванал с една ръка Ейми през кръста, протегнал другата назад в тръбата. Чак когато панелът се затвори след тях, разбра, че Лиър изобщо не е възнамерявал да идва с тях.
Сега вече светещите пръчки бяха навсякъде, навсякъде из двора. Ричардс чуваше писъците и изстрелите. Взе още пълнители от бюрото си и се втурна нагоре към офиса на Сайкс.
Стаята беше празна. Къде беше Сайкс?
Трябваше да установят периметър. Да изблъскат пръчките обратно в Хижата и да натиснат копчето. Ричардс излезе от офиса на Сайкс с насочено оръжие.
По коридора приближаваше някой.
Сайкс. Когато Ричардс го видя, той вече се беше свлякъл на пода, с гръб към стената. Гърдите му се издигаха като на спринтьор, лицето му плуваше в пот. На ръката си имаше огромна прорезна рана, точно над китката, от която шуртеше кръв. Оръжието му лежеше на пода до обърнатата му нагоре длан.
— Навсякъде са — каза Сайкс и преглътна. — Защо той не ме уби? Кучият син гледаше направо в мен?