— Кой от всички беше?
— Какво значение има, мамка му? — сви рамене Сайкс. — Приятелчето ти. Бабкок. Какво става с вас двамата? — през тялото му премина силна конвулсия. — Не се чувствам добре — каза и след това повърна.
Ричардс отскочи, но твърде късно. Въздухът се изпълни с воня на жлъчка и на нещо химическо, метално, както разкопана земя. Ричардс усети, че панталоните му, чорапите му, всичко е мокро. Не трябваше да поглежда, за да разбере, че Сайкс беше повърнал кръв.
— Мамка му!
Вдигна оръжието си към Сайкс.
— Моля те — каза Сайкс, като искаше да го спре или насърчи, но и в двата случая реши Ричардс, той правеше услуга на Сайкс. Прицели се в сърцето му, в уязвимото място и натисна спусъка.
Лейси видя как първият излиза от разположен на високо прозорец. Движеше се толкова бързо! Като светкавица! Как би се движил, мъж, направен от светлина! Беше горе и в следващия миг отвъд, прескочи покрива, прелетя през въздуха над двора, светлината му проблесна сред дърветата на около десет метра. Плът с ръст на човек, от пламтяща светлина, като метеор.
Чу сирените, когато камионът влезе в двора. Двамата мъже в кабината спориха около минута дали да спират изобщо и Лейси използва момента, за да скочи от каросерията и да изтича към дърветата. Тогава видя демона, който излетя от прозореца. Върховете на дърветата, където той се приземи, поеха тежестта му с потръпване.
Лейси разбра какво ще последва.
Шофьорът на камиона отваряше задната врата на ремаркето. Оръжия, беше казал войникът на поста, пушки? Камионът беше пълен с пушки.
Върховете на дърветата отново се разлюляха. Върху него падна лъч зелена светлина.
О! — помисли си Лейси. — О! О!
Дойдоха още, изскачаха от сградата, през прозорците и вратите, политаха във въздуха. Десет, единайсет, дванайсет. Навсякъде имаше войници, тичаха, крещяха, стреляха, но куршумите им бяха безсилни. Демоните бяха твърде бързи или пък куршумите бяха безпомощни срещу тях. Един по един демоните се нахвърляха върху войниците и те умираха.
Затова беше дошла, да спаси Ейми от демоните.
Бързо, Лейси. Бързо.
Показа се от дърветата.
— Стой!
Лейси замръзна. Трябваше ли да вдигне ръце? Войникът излезе от гората, където се беше скрил. Добро момче, правеше онова, което си мислеше, че е негов дълг да стори. Опитваше се да не се страхува, но се страхуваше; усещаше излъчващия се от него страх, като топлинни вълни. Не знаеше какво ще му се случи. Обзе я съжаление, примесено с нежност.
— Коя си?
— Никоя — отвърна Лейси и тогава демонът ги връхлетя, преди войникът дори да може да насочи оръжието си, преди да довърши думите си, вече беше мъртъв, а Лейси тичаше към сградата.
Когато стигнаха до основата на тръбата, Улгаст беше цял в пот и дишаше задъхано. Отгоре им проблясваше слаба светлина. Далече над тях виждаше двата снопа светлина от резервните лампи, а още по-нататък, металните перки на гигантско ветрило. Централната вентилационна шахта.
— Ейми, миличка — каза Улгаст. — Ейми, трябва да се събудиш.
Очите ѝ потрепнаха и отново се затвориха. Обви ръцете ѝ около врата си и се изправи, усети как краката ѝ обвиват около кръста му. Но усещаше, че няма сили.
— Дръж се, Ейми. Моля те. Трябва да издържиш.
Тялото ѝ се напрегна в отговор. Но въпреки това се налагаше да я придържа с една ръка. Това означаваше, че трябваше да си помага само с една ръка, за да се изкачи по стълбата. Господи.
Обърна се към стълбата, постави крака си на първия напречник. Приличаше на задача в стандартизиран тест: Брад Улгаст държи в ръце момиченце. Трябва да се изкачи по стълба, дълга петнайсет метра, в тъмна вентилационна шахта. Момиченцето е в полусъзнание в най-добрия случай. Как Брад Улгаст ще спаси живота и на двама им?
След това разбра как ще реши задачата. Започва да изкачва напречниците един по един, като с дясната си ръка си помагаше, за да издърпва и двама им, после заклещваше лакътя си в стълбата, прикрепваше Ейми на коляното си, докато смени ръцете си и продължаваше към следващия напречник. После идваше ред на лявата ръка и така нататък, като преместваше тялото на Ейми от едната в другата ръка, напречник след напречник към върха.
Колко ли тежеше тя? Двайсет и пет килограма? Всичко зависеше от момента, в който променяше ръцете си, от издръжливостта на едната ръка.
Улгаст започна да се изкачва.
По виковете и изстрелите Ричардс разбра, че пръчките вече са навън.
Разбрал беше какво се случваше със Сайкс. Вероятно и него го чакаше същото, защото Сайкс беше повърнал шибаната си заразена кръв върху него, но се съмняваше, че ще остане достатъчно дълго жив, за да е от значение. Ей, Коул, помисли си. Ей, Коул, невестулко такава, нищожество. Това ли ти се е въртяло в ума? Това ли ти е Pax Americana? Защото има само един резултат, който виждам.