Сега Ричардс искаше едно-единствено нещо. Чист излаз, завършващ с добър изход.
Цялото входно фоайе на Хижата беше в потрошено стъкло и осеяно с дупки от куршуми, вратите висяха на пантите си. На пода лежаха мъртви трима войници, приличаха на жертви на приятелски огън в суматохата. Може пък умишлено да са се изпозастреляли, само за да ускорят края. Ричардс вдигна ръка и погледна към спрингфилда, защо ли си въобразяваше, че от оръжието му щеше да има полза? Автоматите на войниците се бяха оказали безполезни. Трябваше му нещо по-голямо. Складът за оръжие беше в другата част на двора, зад бараките. Трябваше тичешком да се добере до там.
Погледна през вратата, огледа открития двор на комплекса. Поне осветлението още го имаше. Добре, помисли си. По-добре сега, отколкото после, защото най-вероятно после нямаше да има. Затича се.
Войниците бяха навсякъде, пръснати, тичаха, стреляха нахалос, един в друг. Дори не се правеха, че действат в организирана защита, какво ли оставаше за Хижата. Ричардс тичаше приведен, очаквайки да го уцелят.
На половината път видя камиона. Паркиран на края на паркинга, под небрежен ъгъл, с отворени врати. Знаеше какво има в него.
Може пък в края на краищата да не му се наложи да претичва през целия двор.
— Агент Дойл.
Дойл се усмихна.
— Лейси.
Намираха се на първия етаж на Хижата, в малка, претъпкана с бюра и шкафове за документи стая. Дойл чакаше там от началото на стрелбата, скрит зад едно бюро. Чакаше Лейси.
Изправи се.
— Знаете ли къде са?
Лейси спря. По лицето и врата ѝ имаше драскотини, в косите ѝ имаше листа.
Кимна.
— Да.
— Чувах те… — каза Дойл. — През всичките тези седмици.
Нещо неизразимо напираше от него. Задави се в сълзи.
— Не знам как го правех.
Улови ръцете му.
— Не сте чували мен, агент Дойл.
Улгаст не можеше да поглежда надолу и това беше добре. Вир-вода беше от пот, дланите и пръстите му се хлъзгаха по напречниците на стълбата, докато се катереше. Ръцете му трепереха от изтощение, лактите му, където се задържаше в напречниците при смяната на ръцете, бяха одрани до месо. В един миг разбра, че когато тялото достига предела на своите възможности, се преминава линия, след която вече няма връщане. Отърси се от тая мисъл и продължи да се изкачва.
Ръцете на Ейми, обвити около врата му, го държаха здраво. Качваха се заедно, напречник по напречник по напречник.
Вентилаторът вече приближаваше. Улгаст чувстваше как лек, хладен и с аромат на нощ полъх облива лицето му. Изви глава, за да огледа стените на тръбата за отвор.
Видя го, три метра над себе си, до стълбата, отворена тръба.
Първо трябваше да изблъска през него Ейми. Трябваше да съумее да владее собствената си тежест на стълбата и нейната, докато я прехвърля от стълбата към отвора, след което сам да се прекачи.
Стигнаха до отвора. Вентилаторът се оказа по-високо, отколкото му се стори, още най-малко три метра над главите им. Предположи, че са някъде на първия етаж на Хижата. Може би трябваше да се изкачи още, да намери друг изход. Но вече нямаше сили.
Нагласи дясното си коляно, за да постави на него Ейми, и протегна лявата си ръка. Под пръстите му имаше само хладен метал, гладък като стъкло, после откри ръб. Издърпа ръката си. Трябваше да изкачи още три напречника. Пое дълбоко дъх и се заизкачва, като стигна с детето точно над отвора.
— Ейми — рече, останал без дъх. Устата и гърлото му бяха напълно пресъхнали. — Събуди се. Събери сили да се събудиш, миличка.
Усети, че дишането ѝ се променя на гърдите му, докато се опитваше да се надигне.
— Ейми, искам от теб да се пуснеш, когато ти кажа. Ще те задържа. В стената има отвор. Трябва да се опиташ да промушиш крачетата си в него.
Момичето не отговори. Надяваше се, че го е чула. Опита се да си представи как ще стане излизането, как точно ще успее да я промуши през отвора, а след нея и себе си, и не успя. Но друга възможност нямаше. Ако почакаше още, щеше да остане съвсем без сили.
Сега.
Стегна крака си и повдигна Ейми. Ръцете ѝ се пуснаха от врата му и със свободната си ръка я прихвана през кръста, провеси я над тръбата като махало, и тогава видя решението: освободи другата си ръка, позволи тежестта ѝ да го отблъсне назад и после в негово ляво, към пролуката, а след това краката ѝ вече бяха в пролуката и тя се плъзгаше в тръбата.