Започна да пада. Падаше, без да може да се задържи. Но когато усети, че краката му губят опората си в стълбата, ръцете му неистово зашариха по стената, пръстите му напипаха отвора на пролуката, тънък метален ръб, който проряза кожата му.
— Оох! — извика той, викът му отекна по цялото протежение на шахтата. Изглежда се придържаше до стената на шахтата само по силата на волята си. Краката му се люлееха в пространството. — Сега!
Нямаше да може да обясни и на себе си как успя да се справи. Адреналин. Ейми. Фактът, че все още не искаше да умира. Движеше го единствено волята му, лактите му бавно се прегъваха, изтласкваше се неумолимо напред. Най-напред главата, после гърдите, кръста и накрая целият се вмъкна в отвора.
За миг остана неподвижен, дробовете му се изпълваха с въздух. Вдигна лице и пред себе си видя светлина, нещо като отвор в пода. Изви се и улови Ейми както и преди това, като започна да се примъква по гръб, сграбчил я през кръста. Светлината ставаше все по-силна, докато се приближаваха към нея. Стигнаха до решетка.
Беше заключена, занитена от външната страна.
Идеше му да се разплаче. Толкова близо беше! Дори да успееше да стигне по някакъв начин през тесните процепи с пръсти до винтовете, нямаше никакви инструменти, нямаше как да я отвори. А да се върнат назад, беше невъзможно. Останал беше без сили.
Чу как над тях някой се движи.
Привлече Ейми. Спомни си за онези, които беше видял: Фортес, войникът в локвата кръв, онзи, на име Грей. Не искаше да умре по този начин. Затвори очи и затаи дъх, от двамата не се чуваше никакъв звук.
Тогава чу тих и колеблив глас:
— Началник?
Беше Дойл.
Един от сандъците вече лежеше на земята зад камиона. Сякаш някой е разтоварвал и след това, обзет от паника, го е хвърлил. Ричардс затършува бързо в отделението на товара и откри гранатомет.
Ключалката щракна с ясен звук. Вътре в отделенията си от предпазен материал лежаха два противотанкови гранатомета. Повдигна решетката и под тях откри ракетите: цилиндри с перки, дълги около половин метър, на върха с двойно взривяващи са кумулативни глави, способни да пробият бронята на модерен танк. Ричардс беше виждал как го правят.
Нагласи мунициите, когато дойдеше ред да пораздвижи ръчките. По-добре да е сигурен, отколкото да съжалява, помисли си. Свръхвампири, затъкнете се.
Нагласи първия снаряд в оръжието. Със завъртането издаде носещия удовлетворение шум, който означаваше, че бойната глава е готова. Хиляди години на техническо развитие, цялата човешка цивилизация сякаш се побираше в този звук, това едва доловимо бръмчене на готовата за изстрелване ракета. Модификацията позволяваше и повторен изстрел, но Ричардс мислеше, че ще има право само на един. Нагласи гранатомета на раменете си, нагласи мерника и излезе от камиона.
— Ей! — закрещя и точно в този момент, докато гласът му се понесе в мрака, от гърлото му се надигна студената тръпка на гаденето. Земята под него се разлюля, като палубата на кораб в морето. Изпоти се целия. Обхвана го желание да примигва, случаен импулс на мозъка му. Така. Случваше се по-бързо, отколкото беше предполагал. Преглътна с усилие и направи още две крачки към светлината, размахваше гранатомета към върховете на дърветата.
— Ей, писи, писи, писи!
Измина мъчителна минута, в която Дойл ровеше в разни чекмеджета, докато откри ножче. Застана на стол и използва острието му, за да развърти болтовете. Улгаст спусна Ейми в ръцете на Дойл, после сам се стовари на пода.
Отначало не осъзна кого вижда.
— Сестра Лейси?
Монахинята притискаше спящото момиченце към гърдите си.
— Агент Улгаст.
Улгаст погледна към Дойл.
— Не…
— Схващате ли? — повдигна вежди Дойл. И той като Улгаст носеше хирургически екип. Висеше на тялото му. Разсмя се. — Повярвайте ми, и аз също.
— Тук е пълно с трупове — каза Улгаст. — Нещо… Не знам. Имаше експлозия.
Сам не можеше да го обясни.
— Знаем — кимна Дойл. — Време е да тръгваме.
Излязоха от стаята в коридора. Улгаст предположи, че са някъде в задната част на Хижата. Тихо беше, макар някъде отдалече да се чуваше стрелба. Насочиха се към изхода бързо и без да говорят. Улгаст огледа мястото, осеяно с трупове на войници.
Лейси се обърна към него.
— Вземете я — каза тя. — Вземете Ейми.
Той гушна момиченцето. Ръцете му все още бяха отмалели от изкачването на стълбата, но я държеше здраво. На моменти Ейми простенваше, опитваше се да се събуди, бореше се със силата, която я държеше в полумрака. Трябваше да постъпи в болница, но дори да можеше да я заведе в някоя болница, какво щеше да им каже? Въздухът до вратите беше студен и зимен и в тънката си нощница Ейми затрепери в ръцете му.